Даниъл Силва - Английското момиче

— Погледни сградата зад теб. После ми кажи дали още мислиш така.

Киара не се обърна да погледне, а се взря в лицето му.

— Френската полиция издирва Маделин Харт повече от месец. Какво те кара да мислиш, че можеш да я откриеш?

— Може би не са търсили на правилното място… или не са говорили с правилните хора.

— Ти откъде би започнал?

— Винаги съм смятал, че най-доброто място, откъдето трябва да се започне едно разследване, е местопрестъплението.

Киара откачи слънчевите очила от деколтето на ризата си и разсеяно взе да бърше стъклата им в дънките си. Габриел знаеше, че това е лош знак. Тя винаги чистеше разни неща, когато бе ядосана.

— Ако не спреш, ще ги надраскаш — каза той.

— Мръсни са — отговори сдържано Киара.

— Може би трябва да си вземеш калъф, вместо просто да ги пускаш в чантата си.

Тя не отговори.

— Изненадваш ме, Киара.

— Защо?

— Защото знаеш по-добре от всеки друг, че Маделин Харт е в ада. И ще остане там, докато някой не я измъкне.

— Просто ми се иска това да е някой друг.

— Няма никой друг.

— Никой като теб. — Тя се вгледа в стъклата на очилата си и се намръщи.

— Какво има?

— Надраскани са.

— Казах ти, че ще стане така.

— Ти винаги си прав, скъпи. — Киара си сложи очилата и погледна към града. — Предполагам, че Шамрон и Узи са дали благословията си.

— Греъм е бил при тях, преди да говори с мен.

— Колко умно от негова страна. — Тя се изправи. — Трябва да се връщам. Нямаме много време преди откриването.

— Свършила си великолепна работа, Киара.

— Ласкателството няма да те отведе доникъде.

— Струваше си да опитам.

— Кога ще те видя отново?

— Разполагам само със седем дни да я открия.

— С шест — поправи го тя. — Шест дни или момичето умира.

Киара се наведе и го целуна нежно по устните. След това се обърна и тръгна през огряната от яркото слънце градина, като поклащаше леко ханша си, сякаш в такт с музика, която чуваше само тя. Габриел гледа след нея, докато тя изчезна в покритата с брезент сграда. Изведнъж последното нещо, което му се искаше да направи, бе да напусне Йерусалим и да тръгне да търси момиче, което не познаваше.

Габриел се върна в хотел „Цар Давид“, за да вземе от Греъм Сиймор останалата част от досието — бележката с искане от похитителите, която не съдържаше искане, дивидито с изповедта на Маделин и двете снимки на мъжа от „Ле Палмие“ в Калви. В допълнение поиска копие от личното партийно досие на Маделин, което да бъде доставено на един адрес в Ница.

— Как мина с Киара? — попита Сиймор.

— В този момент бракът ми може би е по-зле, отколкото този на Ланкастър.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Напусни града възможно най-бързо. И не споменавай името ми пред вашия министър-председател или когото и да е другиго на Даунинг Стрийт.

— Как мога да се свържа с теб?

— Ще ти изпратя сигнал, когато имам новини. Дотогава аз не съществувам.

С тези думи Габриел си тръгна. Като се върна на улица „Наркис“, откри поставен на видно място върху масичката за кафе колан с тайник за пари, съдържащ двеста хиляди долара. До него имаше билет за полета до Париж в 16,00 часа. Беше резервиран на името на Йоханес Клемп — един от любимите му псевдоними. Габриел влезе в спалнята и подреди в малка пътна чанта модните немски дрехи на хер Клемп, оставяйки настрана един кат облекло — черен костюм и черен пуловер, за пътуването със самолета. След това, застанал пред огледалото в банята, той направи няколко изкусни промени в своя външен вид — малко сребрист цвят за прошарване на косата, немски очила без кръжила на стъклата, чифт кафяви контактни лещи, за да прикрие характерните си зелени очи. След няколко минути едва разпозна лицето, което го гледаше. Вече не беше Габриел Алон, израелският ангел отмъстител. Той беше Йоханес Клемп от Мюнхен — човек, винаги готов да се обиди, дребнав мъж, търсещ повод да се кара с всички.

След като облече черния костюм на хер Клемп и се напарфюмира обилно с неговия ужасен одеколон, Габриел седна пред тоалетката на Киара и отвори кутията ѝ за бижута. Един от накитите изглеждаше изненадващо ненамясто там. Представляваше висулка от червен корал с формата на човешка длан, нанизана на тънка кожена връвчица. Той я извади и я пъхна в джоба си. След това, по неизвестна и на самия него причина, я окачи на шията си и я скри под пуловера на хер Клемп.

Като слезе долу, на улицата го чакаше седан на Службата. Алон хвърли пътната си чанта на задната седалка и се настани до нея. След това погледна часовника си, но не за да провери колко е часът, а да види датата. Беше 27 септември. Някога това беше любимият му ден от годината.