Даниъл Силва - Английското момиче

След едногодишно обучение по тайна тренировъчна програма на Службата Киара се бе върнала във Венеция, този път като агент под прикритие на израелското разузнаване. Сред първите ѝ задачи бе скришом да пази гърба на непокорния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарната стенопис на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се беше разкрила малко по-късно в Рим, след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

Сега тази жена обърна глава и забелязала за първи път присъствието на Габриел, се усмихна. Очите ѝ, големи и с ориенталска форма, имаха цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която той до момента не бе успял да възпроизведе точно върху платно. Бяха изминали много месеци, откакто Киара се бе съгласила да му позира, но изложбата поглъщаше почти цялото ѝ време. Това беше ясно доловима промяна в стереотипа на техния брак. Обикновено Габриел бе този, който бе погълнат от някакъв проект, бил той картина или тайна операция, но сега ролите бяха разменени. Организатор по природа, Киара, която бе педантична във всичко, бе разцъфтяла под силното напрежение на изложбата. Ала тайничко Габриел очакваше с нетърпение деня, в който щеше да си я върне.

Тя отиде до следващата колона и разгледа как светлината пада върху нея.

— Преди няколко минути звънях в апартамента — каза Киара, — но никой не вдигна.

— Бях на късна закуска с Греъм Сиймор в „Цар Давид“.

— Колко мило — отвърна тя саркастично. След това, все още оглеждайки колоната, попита: — Какво има в плика?

— Предложение за работа.

— Кой е художникът?

— Неизвестен.

— А нарисуваният обект?

— Девойка на име Маделин Харт.

Габриел се върна в градината със скулптурите и седна на една пейка с изглед към жълто-кафявите хълмове на Западен Йерусалим. Няколко минути по-късно към него се присъедини и Киара. Лекият есенен вятър развя косата ѝ. Тя отметна един кичур от лицето си и кръстоса дългите си крака, така че сандалът на горния ѝ крак се залюля на загорелите ѝ от слънцето пръсти. Внезапно на Габриел страшно му се прииска да не напуска Йерусалим, за да търси някаква непозната девойка.

— Да опитаме отново — каза Киара най-сетне. — Какво имаше в плика?

— Снимка.

— Каква снимка?

— Доказателство, че е жива.

Тя протегна ръка. Габриел се поколеба.

— Сигурна ли си?

Когато Киара кимна утвърдително, той ѝ подаде плика, наблюдавайки я как го отвори и извади фотографията. Докато разглеждаше изображението, по лицето ѝ премина сянка. Беше сянката на руския търговец на оръжие Иван Харков. Габриел му бе отнел всичко: бизнеса, парите, съпругата и децата му. Тогава Иван бе отвърнал на удара, като бе отвлякъл Киара. Операцията по спасяването ѝ бе най-кървавата в дългата кариера на Габриел. По-късно, като отмъщение, той бе елиминирал единайсет от агентите на Иван, а след това на една тиха и спокойна улица в Сен Тропе бе убил и самия Иван. Въпреки това, дори и в смъртта си, Харков бе останал част от живота им. Кетаминът, който хората му бяха инжектирали на Киара, бе станал причина тя да загуби детето, което носеше. Без лекарска грижа, спонтанният аборт бе увредил способността ѝ да зачева. Дълбоко в себе си Киара почти бе загубила надежда, че някога отново ще забременее.

Тя прибра снимката в плика и го върна на Габриел. После го изслуша внимателно, докато той ѝ разказваше как случаят се е озовал в ръцете на Греъм Сиймор, а след това и в неговите.

— Значи, британският премиер принуждава Греъм Сиймор да свърши мръсната работа за него — каза Киара, когато той приключи, — а Греъм прави същото с теб.

— Той е добър приятел.

Лицето ѝ остана безизразно. Очите ѝ, които обикновено бяха надеждно огледало на мислите ѝ, бяха скрити зад слънчеви очила.

— Според теб какво искат? — попита тя след малко.

— Пари — отвърна Габриел. — Те винаги искат пари.

— Почти винаги — вметна Киара. — Но понякога искат неща, които е невъзможно да им се дадат.

Тя свали слънчевите си очила и ги закачи на деколтето на ризата си.

— С колко време разполагаш, преди да я убият? — поинтересува се Киара и когато той отговори, бавно поклати глава. — Това не може да стане — каза тя. — Не можеш да я намериш за толкова кратко време.