Даниъл Силва - Английското момиче

Като се изправи, донът протегна решително ръка към Габриел без следа от страх.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мосю Алон — каза той на френски. — Честно казано, отдавна очаквах да ви видя. Имате репутация на човек, който наказва сурово враговете си.

— Моите врагове бяха швейцарските банкери, които ви бяха наели да ме убиете, дон Орсати. Освен това — добави Габриел, — вместо да ми пусне куршум в главата, вашият убиец ми даде това.

Той кимна към талисмана, който лежеше до счетоводната книга на бюрото на Орсати. Донът се намръщи. После вдигна амулета за кожената връвчица, оставяйки червената коралова длан да се полюшва напред-назад като махалото на часовник.

— Постъпил е безразсъдно — каза най-сетне Орсати.

— Като ми е дал талисмана или като ме е оставил жив?

Донът се усмихна неопределено.

— В Корсика имаме една стара поговорка: I solda un vènini micca cantendu — „Парите не идват от пеене“. Те се печелят с работа. А тук работата означава да се изпълняват договорите дори когато те се отнасят за премахването на прочути цигулари и израелски разузнавачи.

— Значи, сте върнали парите на хората, които са ви наели?

— Те бяха швейцарски банкери. Парите бяха последното нещо, което им бе необходимо. — Орсати затвори счетоводната книга и положи талисмана върху корицата. — Както вероятно сте очаквали, аз ви държах под око през годините. Вие бяхте много зает, след като пътищата ни се пресякоха. Всъщност някои от най-добрите ви операции бяха извършени на моя територия.

— Това е първото ми посещение в Корсика — възрази Габриел.

— Имам предвид Южна Франция — уточни донът. — Вие убихте саудитския терорист Зизи ал Бакари на старото пристанище на Кан. А преди няколко години се случи онзи дребен инцидент с Иван Харков в Сен Тропе.

— Доколкото знам, Иван бе убит от други руснаци — каза уклончиво Габриел.

— Вие го застреляхте, Алон. Убихте го, защото бе отвлякъл съпругата ви.

Габриел остана мълчалив. Корсиканецът отново се усмихна, този път с увереността на човек, който знае, че е прав.

— Макията няма очи — каза той, — но вижда всичко.

— Точно затова съм тук.

— И аз така предположих. В крайна сметка човек като вас със сигурност няма нужда от професионален убиец. Вие и сам се справяте много добре.

Габриел извади пачка пари от джоба на сакото си и я сложи до талисмана върху счетоводната книга на смъртта на Орсати. Донът не ѝ обърна внимание.

— С какво мога да ви помогна, мосю Алон?

— Имам нужда от информация.

— Относно какво?

Без да каже дума, Габриел постави до парите снимката на Маделин Харт.

— За младата англичанка?

— Не изглеждате изненадан, дон Орсати.

Корсиканецът не каза нищо.

— Знаете ли къде е тя?

— Не — отговори донът. — Но имам представа кой я е отвлякъл.

Алон вдигна пред него снимката на мъжа от „Ле Палмие“. Орсати кимна веднъж.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Не знам. Срещнах се с него само веднъж.

— Къде?

— В този кабинет, седмица преди да изчезне англичанката. Той седеше на същия стол, където седите сега — добави Орсати, — но имаше повече пари от вас, мосю Алон. Много повече.

Беше време за обяд — любимото време от деня на дон Орсати. Те излязоха на терасата пред кабинета му и седнаха на маса, отрупана с корсикански хляб, сирене, зеленчуци и колбаси. Слънцето грееше ярко и през една пролука между черните борове Габриел зърна в далечината блещукащото синьо-зелено море. Ароматът на макията ги обгръщаше отвсякъде. Той изпълваше хладния въздух и се носеше от храната; дори Орсати сякаш го излъчваше. Донът наля няколко пръста кървавочервено вино в чашата на Габриел и след това се зае да отреже няколко резена от плътния корсикански суджук. Алон не се поинтересува какво е месото. Както Шамрон обичаше да казва, понякога бе по-добре да не питаш.

— Радвам се, че не ви убихме — каза Орсати, като вдигна чашата си с вино на сантиметър от масата.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че чувството е взаимно.

— Още суджук?

— Да, моля.

Корсиканецът отряза още два дебели резена и ги постави в чинията на Габриел. След това си сложи очилата за четене и разгледа снимката на мъжа от „Ле Палмие“.

— На тази снимка изглежда различно — каза донът след малко, — но определено е той.

— Какво е различното?

— Прическата му. Когато дойде да ме види, косата му бе намазана с гел и бе сресана гладко. Разликата е едва доловима — добави Орсати, — но много ефикасна.