Даниъл Силва - Английското момиче

— Имаше ли си име?

— Представи се като Пол.

— Фамилия?

— Доколкото знам, това беше фамилното му име.

— Какъв език говореше нашият приятел Пол?

— Френски.

— Местен?

— Не, имаше акцент.

— Какъв?

— Не можах да го определя точно — отвърна донът, като свъси дебелите си вежди. — Сякаш бе научил френския от магнетофонни записи. Езикът му беше перфектен и в същото време не съвсем правилен.

— Предполагам, че не е намерил името ви в телефонния указател.

— Не, Алон, той дойде с препоръки.

— Какъв вид препоръки?

— От човек.

— От някого, който ви е наемал в миналото.

— Това е обичайният вид.

— Каква беше работата?

— От тези, при които двама мъже влизат в една стая и от нея излиза само единият. И не си правете труда да ме питате за името на човека, който го бе препоръчал — добави бързо Орсати. — Говорим за моя бизнес.

С леко кимване Габриел показа, че няма желание да обсъжда повече тази тема, поне не за момента. След това попита дона защо мъжът е дошъл да го види.

— За съвет — отговори корсиканецът.

— По какъв въпрос?

— Каза, че има да превозва някаква стока, че се нуждае от човек с бързоходна моторна яхта. Някой, който познава местните води и може да плава през нощта. Някой, който умее да си държи устата затворена.

— Стока?

— Това може и да ви изненада, но той не навлезе в подробности.

— Предположили сте, че е контрабандист — каза Габриел, по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Корсика е основен транзитен пункт за хероина, който се прекарва от Близкия изток към Европа. Само за сведение — вметна донът, — нашата фамилия не се занимава с наркотици, макар че понякога сме ставали известни с това, че сме елиминирали някои видни наркотрафиканти.

— Срещу заплащане, разбира се.

— Колкото е по-голям играчът, толкова по-голяма е таксата.

— Успяхте ли да му услужите?

— Разбира се — отвърна Орсати. След това, като сниши глас, добави: — Понякога и ние трябва да превозваме някои неща през нощта, Алон.

— Неща като трупове?

Донът сви рамене.

— Те са злополучен вторичен продукт на нашия бизнес — каза той философски. — Обикновено се опитваме да ги оставим там, където паднат. Но понякога клиентите плащат малко повече, за да изчезнат завинаги. Предпочитаният ни метод е да ги сложим в бетонни ковчези и ги изпратим на дъното на морето. Един бог знае какъв е техният брой там.

— Колко плати Пол?

— Сто хиляди.

— Каква беше подялбата?

— Половината за мен, половината за мъжа с яхтата.

— Само половината?

— Той е голям късметлия, че му дадох толкова много.

— И когато чухте, че младата англичанка е изчезнала?

— Обзе ме подозрение, естествено. И когато видях снимката на Пол във вестниците… — Гласът на дона заглъхна. — Да кажем просто, че не се зарадвах. Последното нещо, което ми трябва, са проблеми. Това е лошо за бизнеса.

— Не приемате отвличането на млади жени?

— Подозирам, че и вие също.

Габриел не отговори нищо.

— Не исках да ви обидя — каза искрено корсиканецът.

— Не съм се обидил, дон Орсати.

Донът напълни чинията си с печени чушки и патладжани и ги поля със зехтин собствено производство. Габриел отпи от виното, направи комплимент на Орсати и после попита за името на човека с бързоходната яхта, който познавал местните води. Направи го така, сякаш това бе последното нещо, за което си мислеше.

— Навлизаме в чувствителна територия — отвърна донът. — Аз правя бизнес с тези хора през цялото време. Ако някога разберат, че съм ги предал на някого като вас, нещата ще се объркат, Алон.

— Уверявам ви, дон Орсати, те никога няма да узнаят как съм се сдобил с информацията.

Корсиканецът не изглеждаше убеден.

— Защо тази девойка е толкова важна, че я търси великият Габриел Алон?

— Да кажем просто, че има влиятелни приятели.

— Приятели? — Донът поклати скептично глава. — Щом вие сте замесен, има много повече от това.

— Вие сте много проницателен човек, дон Орсати.

— Макията няма очи — отвърна загадъчно корсиканецът.

— Имам нужда от името му — каза тихо Габриел. — Той никога няма да узнае откъде съм го получил.

Орсати взе чашата си с кървавочервено вино и я вдигна към слънцето.

— Ако бях на ваше място — рече той след малко, — щях да говоря с мъж на име Марсел Лакроа. Той може да знае нещо за това къде е отишло момичето, след като е напуснало Корсика.

— Къде мога да го намеря?

— В Марсилия — отговори донът. — Той държи своята яхта в Старото пристанище.