Даниъл Силва - Английското момиче

— От коя страна?

— От южната, срещу художествената галерия.

— Как се нарича яхтата?

— „Лунен танц“.

— Прекрасно — каза Габриел.

— Мога да ви уверя, че няма нищо прекрасно в Марсел Лакроа или хората, за които работи. Трябва много да внимавате в Марсилия.

— Може и да се изненадате, дон Орсати, но съм правил това един-два пъти и преди.

— Вярно е. Но вие отдавна трябваше да сте мъртъв. — Корсиканецът му подаде талисмана. — Сложете си го на врата. Той предпазва не само от уроки.

— Всъщност — отвърна Габриел — чудех се дали нямате нещо малко по-мощно.

— Например?

— Пистолет.

Донът се усмихна.

— Имам нещо по-добро от пистолет.

Габриел кара по шосето, докато то премина в черен път, и след това продължи още малко. Старият козел го чакаше точно там, където дон Орсати бе казал, че ще бъде — под сянката на три древни маслинови дървета, непосредствено преди острия ляв завой. Когато Алон наближи, той стана от мястото си за почивка и застана по средата на тесния път, вирнал предизвикателно брадичка, сякаш го приканваше да се опита да мине. Козелът имаше кафеникава окраска и рижава брада. Подобно на Алон, той носеше белези от стари битки.

Габриел продължи бавно напред, надявайки се, че козелът ще предаде позицията си без бой, но животното не отстъпи. Алон погледна пистолета, който донът му беше дал. Заредената деветмилиметрова берета лежеше на предната пътническа седалка. Един изстрел между нащърбените рога на козела бе достатъчен, за да сложи край на това безизходно положение, но не можеше да го направи: козелът, както и трите древни маслинови дървета принадлежаха на дон Казабианка. Ако Габриел докоснеше дори един косъм на нещастната му глава, щеше да предизвика вражда и да бъде пролята кръв.

Алон натисна два пъти клаксона, но козелът не помръдна. След това, като въздъхна тежко, той слезе от колата и се опита да убеди животното — първо на френски, после на италиански и накрая, раздразнен, на иврит. В отговор козелът наведе глава, насочвайки я като таран към корема му. Обаче Габриел, който смяташе, че най-добрата отбрана е нападението, атакува първи, като размаха ръце и закрещя като луд. Изненадан, козелът незабавно отстъпи и изчезна през една пролука в макията .

Алон бързо тръгна към отворената врата на колата, но спря, когато чу в далечината звук, наподобяващ кискане на присмехулник. Той се обърна и погледна нагоре към боядисаната в охра вила, кацнала на склона на близкия хълм. На терасата стоеше русокос мъж, облечен изцяло в бяло. И макар че не можеше да бъде сигурен, на Габриел му се стори, че мъжът се смее неудържимо.

Мъжът, който чакаше Габриел във вилата, не беше корсиканец, или поне не беше такъв по рождение. Истинското му име бе Кристофър Келър и бе израснал в солидно семейство от горната средна класа в луксозния лондонски квартал Кенсингтън. В Корсика обаче тези факти бяха известни само на дон Орсати и шепа от хората му. За останалите обитатели на острова Келър бе известен просто като Англичанина.

Историята на пътуването на Кристофър Келър от Кенсингтън до Корсика бе една от най-интригуващите, които Алон бе чувал, което само по себе си говореше нещо. Единствен син на двама лекари от Харли Стрийт, той показал ясно още от ранна възраст, че няма намерение да върви по стъпките на родителите си. Страстен любител на историята, особено на военната, Кристофър искал да стане войник. Неговите родители му забранили да се запише в армията и за известно време той се съобразил с тяхното желание. Келър постъпил в Кеймбридж и започнал да изучава история и ориенталски езици. Бил блестящ студент, но през втората година взел да става все по-неспокоен и една нощ изчезнал безследно. Няколко дни по-късно се появил в бащиния си дом в Кенсингтън с ниско подстригана коса, облечен в маслиненозелена униформа — бил постъпил на служба в британската армия.

След като преминал основното обучение, Кристофър се присъединил към една пехотна част, но неговият интелект, храброст и поведение на вълк единак бързо привлекли вниманието на елитните Специални въздушни части. Няколко дни след пристигането му в щаба на полка в Херефорд станало ясно, че той е намерил истинското си призвание. Неговите резултати в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“, където новобранците се упражняват в близък бой и спасяване на заложници, били най-високите, регистрирани до този момент, а инструкторите по ръкопашен бой написали, че никога не са виждали човек, притежаващ такива инстинктивни умения за отнемане на човешки живот. Обучението му завършило с шестдесеткилометров поход през брулената от вятъра планинска местност, известна като Брекън Бийкънс — тест за издръжливост, довел до смъртта на някои мъже. Натоварен с двайсет и пет килограмова раница и 4,5-килограмова щурмова пушка, Келър подобрил рекорда с трийсет минути — постижение, което не е надминато и до днес.