— Може би трябва да се кача горе и да поговоря с началниците на отдели.
— Изчакай още няколко минути.
— Колко зле са нещата?
— Изготвила съм списък на активисти на „Ал Кайда“, които развиват дейност в съседна Сирия — сериозни международни джихадисти, които трябва да бъдат извадени от играта завинаги. И познай какво се случва всеки път, когато предложа някаква операция?
— Нищо.
Дина бавно кимна.
— Ние не помръдваме — каза тя. — Тъпчем на едно място по време, когато най-малко можем да си го позволим.
— Вече не, Дина.
Точно тогава вратата се отвори и в стаята влезе Римона Щерн. След това пристигна Михаил Абрамов, последван няколко минути по-късно от Яков Росман, който изглеждаше така, сякаш не е спал цял месец. Скоро след това се появиха двамата универсални полеви агенти Одед и Мордекай и накрая дойде Йоси Гавиш — висок, оплешивяващ, облечен с кадифено сако и панталон от туид. Йоси бе старши офицер от отдел „Проучване“, както Службата наричаше своето аналитично подразделение. Роден в лондонския квартал Голдърс Грийн, той бе завършил Оксфордския университет и все още говореше иврит с изразен британски акцент.
В коридорите и заседателните зали на булевард „Цар Саул“ осемте мъже и жени, събрани в подземната стая, бяха известни с кодовото име „Барак“ — еврейската дума за светкавица, заради рядката им способност да се събират бързо и да нанасят мълниеносни удари. Те бяха служба в рамките на Службата, екип от оперативни работници, които нямаха равни на себе си и не знаеха що е страх. По време на тяхното съществуване понякога се бе налагало да приемат сред тях и външни лица — британски разследващ журналист, руски милиардер, дъщеря на убит от тях терорист, — но до този момент никога не бяха допускали друг агент на Службата да се присъедини към тяхната общност. Ето защо всички бяха изненадани, когато в десет часа на вратата се появи Бела Навот. Тя беше облечена официално в сив костюм с панталон и притискаше купчина папки до гърдите си. Бела спря за миг на прага, сякаш чакаше покана да влезе, преди да седне безмълвно до Йоси на една от работните маси.
Ако екипът бе притеснен от присъствието на Бела, членовете му с нищо не го показаха, когато Габриел стана от мястото си и отиде до черната дъска, която бе последната останала на булевард „Цар Саул“. На нея бяха написани четири думи: „Кръвта никога не спи“. Той ги изтри с едно бръсване на ръката и на тяхно място написа абревиатурата: „Ел Икс Ар“. След това Алон разказа на екипа удивителната поредица от събития, които бяха наложили спешната им среща, като започна с убийството на британския шпионин Джак Брадшоу, превърнал се в контрабандист на предмети на изкуството, и завърши с писмото, което Брадшоу бе оставил за него в хранилището си в женевската безмитна зона. Преди смъртта си Брадшоу се бе опитал да изкупи греховете си, като разкрие на Габриел самоличността на човека, който придобиваше откраднати картини с камиони — жестокия управник на Сирия. Той също така бе предоставил на Алон името на компанията параван, която управникът бе използвал за извършване на покупките си: „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, Люксембург. Със сигурност „Ел Икс Ар“ беше само една малка звезда в галактиката на световното му богатство, голяма част от което бе внимателно скрито зад множество подставени лица и фирми паравани. Но за да може да функционира, една финансова система, също като една терористична мрежа, трябваше да има опитен оперативен ръководител. Управникът бе поверил фамилните капитали на Кемел ал Фарук — бодигарда на неговия баща, главореза, който измъчваше и убиваше по заповед на режима. Но Кемел не можеше сам да управлява парите, не и с Агенцията за национална сигурност на САЩ и нейните партньори, които контролираха всяка негова стъпка. Някъде там имаше някой доверен човек — адвокат, банкер, роднина, — който имаше властта да оперира с тези активи, когато и както си поиска. Те щяха да използват „Ел Икс Ар“, за да го открият. И Бела Навот щеше да ги насочва на всяка стъпка по пътя им.
32.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив
Те започнаха търсенето не от сина, а от бащата: човека, който бе управлявал Сирия от 1970 до смъртта си от сърдечен удар през 2000 година. Той бе роден през октомври 1930 г. в селцето Кардаха, разположено в планинския масив Ансария в Северозападна Сирия. Подобно на другите селища в региона, Кардаха принадлежеше на алауитите — последователи на малък, преследван клон на шиитския ислям, които болшинството сунити смятаха за еретици. В Кардаха нямаше джамия или църква, нито дори едно кафене или магазин, но валеше дъжд по тридесет дни в годината и имаше минерален извор в една близка пещера, която селяните наричаха Айн Зарка . Девето от единадесетте деца в семейството, той бе живял в двустайна каменна къща с малък преден двор, застлан с утъпкана пръст, и прилежащо към него кално парче земя за животните. Дядо му — дребен селски вожд, който бил добър с юмруците и пушката, бил известен с прозвището Ал Уахиш, или Дивака, защото веднъж победил пътуващ турски пехливанин. Баща му можел да уцели с куршум цигарена хартия от сто крачки.
Читать дальше