Даниъл Силва - Крадецът

— Откога Михаил присъства на заседанията в кабинета на директора? — попита Габриел.

— Откакто го повиших — отговори Узи Навот.

— На какъв пост?

— Заместник-началник на отдел „Специални операции“. — Навот отпусна надолу папката и се усмихна неискрено. — Нали няма проблеми, че правя кадрови промени, Габриел? Все пак аз съм шефът още една година.

— Имах планове за него.

— Какви планове?

— Всъщност щях да го поставя начело на „Специални операции“

— Михаил? Той изобщо не е готов.

— Ще се справи, стига да има някой опитен оперативен стратег, който да го напътства.

— Някой като теб?

Алон не отвърна нищо.

— Ами аз? — попита Навот. — Вече решил ли си какво ще правиш с мен?

— Това зависи изцяло от теб.

— Очевидно — не.

Узи пусна папката на бюрото си и натисна един бутон върху контролния панел, който бавно спусна венецианските щори върху стигащите от пода до тавана прозорци с бронирани стъкла. Той остана там за момент, потънал в мълчание, сякаш затворен зад решетки от сянка. Габриел зърна непривлекателния портрет на собственото си бъдеще — посивял мъж в сива клетка.

— Трябва да призная — каза Навот, — че много ти завиждам. Египет отива към гражданска война, „Ал Кайда“ контролира територия, простираща се от Фалуджа до Средиземно море, а един от най-кървавите конфликти в съвременната история се вихри на северната ни граница. И все пак ти имаш време да издирваш откраднат шедьовър за италианското правителство.

— Идеята не беше моя, Узи.

— Можеше поне да проявиш любезността да поискаш моето одобрение, когато онзи карабинер е дошъл при теб.

— Щеше ли да го дадеш?

— Не, разбира се.

Навот мина бавно покрай дългата си началническа заседателна маса и отиде до уютния си началнически кът за сядане. Предаванията на световните телевизионни канали се нижеха безшумно на неговата видеостена; световните вестници бяха подредени акуратно върху масичката му за кафе.

— Напоследък полицейските сили в Европа са доста заети — каза той. — Убит британски емигрант край езерото Комо, откраднат шедьовър на Ван Гог, а сега и това. — Узи взе броя на „Ди Велт“ и го вдигна, така че Габриел да го види. — Мъртъв арабин в центъра на Щутгарт. Три наглед несвързани събития с едно общо нещо. — Той пусна вестника да падне върху масата. — Габриел Алон, бъдещият шеф на Тайната разузнавателна служба на Израел.

— Всъщност общите неща са две.

— Кое е второто?

— Компанията „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Кой е нейният собственик?

— Най-лошият човек на света.

— Той фигурира ли във ведомостта на Службата?

— Не, Узи — отвърна с усмивка Алон. — Все още не.

Навот знаеше в общи линии как бе протекло търсенето на Габриел на липсващата картина на Караваджо, защото го бе следил от разстояние: резервации за самолетни билети, тегления от кредитни карти, преминаване през гранични пунктове, искания за тайни квартири, новини относно изчезнал шедьовър. Сега, седнал в кабинета, който скоро щеше да бъде негов, Алон допълни картината, като започна с ултиматума на генерал Ферари във Венеция и завърши със смъртта в Щутгарт на мъжа, нарекъл се Сам — мъж, който току-що бил платил двадесет и пет милиона евро за картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, нарисувана от Габриел Алон. След това той вдигна писмото от три страници, което Джак Брадшоу бе оставил за него в хранилището си в женевската безмитна зона.

— Истинското име на Сам е Самир Басара. Брадшоу го срещнал за първи път, докато работел в Бейрут. Самир бил класически мошеник. Наркотици, оръжия, момичета — всички неща, които правели живота интересен на място като Бейрут през 80-те години. Но се оказа, че в действителност Самир не е бил ливанец. Той е бил сириец и е работел за сирийското разузнаване.

— Дали все още е работел за тях, когато е бил убит?

— Разбира се — отвърна Габриел.

— С какво се е занимавал?

— Купувал е крадени произведения на изкуството.

— От Джак Брадшоу?

Алон кимна утвърдително.

— Самир и Брадшоу са подновили връзката си преди четиринайсет месеца по време на обяд в Милано. Самир е направил бизнес предложение. Казал, че има клиент — богат бизнесмен от Близкия изток, който се интересувал от придобиване на картини. В рамките на няколко седмици Брадшоу използвал връзките си в тъмните среди на света на изкуството, за да осигури една картина на Рембранд и една на Моне — и двете се оказали откраднати. Това не притеснило Самир. Всъщност даже му харесало. Той дал на Брадшоу пет милиона долара и му казал да намери още.