Даниъл Силва - Крадецът

— Аз ще го направя.

Той махна с ръка на Алон да отстъпи. След това отвори вратата на сейфа и надникна в него. Той беше празен, с изключение на един бял плик за писма. Бител го взе и прочете името, написано на предната му страна.

— Какво е това? — попита Габриел.

— Изглежда, че е писмо.

— За кого?

Кристоф му го подаде и каза:

— За вас.

Беше по-скоро писмено изложение, отколкото писмо, оперативен отчет, написан от един низвергнат шпионин, изпитващ угризения заради извършеното предателство. Габриел го прочете два пъти — веднъж, докато беше още в хранилището на Джак Брадшоу, и втори път, докато седеше в залата за заминаващи на международното летище в Женева. Няколко минути след девет часа полетът му бе обявен първо на френски език, след това на английски и накрая на иврит. Звученето на родния му език ускори пулса му. Той пъхна писмото в пътната си чанта, изправи се и се качи на самолета.

Офис сградата, която се издигаше в другия край на булевард „Цар Саул“, беше мрачна, безлична и най-важното — анонимна. Над входа ѝ нямаше никаква табела и никакъв надпис с месингови букви не обявяваше самоличността на нейните обитатели. В действителност нямаше нищо, което да подсказва, че тя е седалището на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Едно по-внимателно разглеждане на постройката обаче би разкрило съществуването на сграда в сградата със собствен източник на електрозахранване, собствена водопроводна и канализационна мрежа и собствена сигурна комуникационна система. Служителите носеха по два ключа. Единият отваряше една необозначена врата във фоайето, а другият задействаше асансьора. Онези, които извършваха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха заточвани в Юдейската пустиня, така че никой повече не ги чуваше и виждаше.

Имаше някои служители, които бяха твърде висшестоящи или чиято работа бе прекалено тайна, за да си показват лицето във фоайето. Те влизаха в сградата „нелегално“ през подземния паркинг, както направи Габриел тридесет минути след като самолетът му от Женева се приземи на летище „Бен Гурион“. Неговият кортеж включваше ескортиращ автомобил, пълен с тежко въоръжени охранители. Той предположи, че това е предвестник на бъдещето.

Двама от агентите по сигурността го последваха в асансьора, който го качи на последния етаж на сградата. Като слезе, Алон мина през една врата, защитена с електронна система за контрол на достъпа, и влезе в чакалня, където зад модерно бюро с блестяща черна повърхност седеше жена в края на тридесетте години. На бюрото имаше само една лампа и сигурна телефонна централа, а жената имаше много дълги, загорели от слънцето крака. Сред служителите на булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол 37 37 Израелска противовъздушна система, която функционира при всякакви метеорологични условия. — Б.пр. заради ненадминатата ѝ способност да отхвърля нежелани искания за разговор с шефа. Истинското ѝ име беше Орит.

— Той е в среща — каза тя, поглеждайки към червената лампичка, която светеше над внушителната двойна врата на шефа. — Седнете. Той няма да се бави.

— Знае ли, че съм в сградата?

— Знае.

Алон се отпусна върху дивана, който вероятно бе най-неудобният в цял Израел, и се втренчи в червената светлина, която блестеше над вратата. После погледна към Орит, която му се усмихна смутено.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита тя.

— Да, един таран — отвърна Габриел.

Най-сетне светлината се промени от червена в зелена. Той бързо се изправи и се шмугна в кабинета, докато участниците в приключилото заседание се изнизваха един по един през друга врата. Габриел разпозна двама от тях. Единият беше Римона Щерн, началникът на отдела, занимаващ се с иранската ядрена програма. Другият беше Михаил Абрамов — оперативен агент и отличен стрелец, който бе работил в тясно сътрудничество с Габриел по редица мащабни операции. Костюмът, който носеше, подсказваше неотдавнашно повишение.

Когато вратата се затвори, Алон бавно се обърна към единствения останал обитател на стаята. Той стоеше до голямо бюро от опушено стъкло, държейки в ръка една отворена папка. Беше облечен със сив костюм, който изглеждаше с един размер по-малък от необходимото, и бяла риза с модна висока яка, която оставяше впечатлението, че главата му излиза директно от мощните му рамене. Очилата му бяха с малки стъкла, без кръжила, от вида, който носеха германските бизнесмени, които искаха да изглеждат млади и модерни. Косата му, или поне това, което бе останало от нея, приличаше на сиво стърнище.