Даниъл Силва - Крадецът

— Съжалявам — отвърна началникът на Интендантството, — мога да ви позволя да отседнете в наличен имот, но не мога да придобия нов без одобрението на най-висшето ръководство.

— Може би не сте слушали внимателно, когато ви съобщих името си.

— Какво трябва да кажа на Узи?

— Нищо, разбира се.

— За кога ви трябва квартирата?

— За вчера.

На следващия ден, в девет сутринта, Интендантството бе сключило сделка за живописна селска къща в покрайнините на село Андевил, намиращо се във френския район Пикардия. Висок жив плет скриваше от поглед входа ѝ, а от края на привлекателната ѝ задна градина се простираха пъстри като килим ниви. Габриел и Киара пристигнаха по обяд и скриха двете картини на Ван Гог във винарската изба. След това Алон веднага се върна в Париж. Той остави колата си на паркинг близо до метростанция „Одеон“ и отиде пеша по булеварда до площад „Сен Жермен де Пре“. В единия ъгъл на оживения площад се намираше кафене „Бонапарт“. Кристофър Келър седеше на една маса с лице към улицата. Габриел го поздрави на френски и седна до него. Той погледна часовника си. Беше тринадесет часът и петдесет и пет минути. Алон си поръча кафе и се втренчи в червената врата на църквата.

Не беше трудно да го забележи — в този прекрасен пролетен следобед с ярко слънце в безоблачното небе и лек ветрец, който подухваше по многолюдните улици, той бе единственият, който дойде сам до църквата. Мъжът бе среден на ръст — около метър и шейсет, и добре сложен. Движенията му бяха плавни и уверени — като на футболист, помисли си Габриел, или на елитен войник. Носеше леко светлокафяво спортно сако, бяла риза и сив габардинен панталон. Сламена шапка засенчваше лицето му, а слънчевите очила скриваха очите му. Той се приближи до червената врата и се престори, че прави справка в туристическия си пътеводител. Две девойки — едната с къси панталони, а другата в лятна рокля без презрамки — бяха седнали на стъпалата, изпружили напред босите си крака. Очевидно имаше нещо в мъжа, което ги накара да се почувстват неудобно. Те останаха още малко, после станаха и тръгнаха през площада.

— Какво мислиш? — попита Келър.

— Мисля, че това е нашето момче.

Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Той му сипа захар и го разбърка, докато гледаше замислено мъжа, стоящ до червената врата на църквата.

— Няма ли да му се обадиш?

— Още не е два часът, Кристофър.

— Но съвсем скоро ще стане.

— По-добре е да не изглеждаме твърде нетърпеливи. Не забравяй, че вече сме хванали купувач на въдицата. Нашият приятел ей там се включи много късно в наддаването.

Алон остана на масата, докато часовникът в камбанарията на църквата не отбеляза две минути след два часа. Тогава стана и влезе в кафенето. То беше пусто, с изключение на персонала. Габриел се приближи до прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и набра номера. Няколко секунди по-късно мъжът, който стоеше пред църквата, отговори.

— Бонжур.

— Не е нужно да говорите на френски само защото сме в Париж.

— Предпочитам на френски, ако нямате нищо против.

„Той може да предпочита френския — помисли си Габриел, — но това не е родният му език.“ Мъжът вече не се преструваше, че чете пътеводителя си. Той оглеждаше площада, търсейки човек с мобилен телефон до ухото.

— Сам ли дойдохте? — попита Алон.

— Тъй като в момента ме наблюдавате, знаете, че отговорът е „да“.

— Виждам мъж да стои, където трябва да бъде, но не знам дали е дошъл сам.

— Сам дойдох.

— Бяхте ли проследен?

— Не.

— Откъде сте сигурен?

— Сигурен съм.

— Как да се обръщам към вас?

— Можете да ме наричате Сам.

— Сам?

— Да, Сам.

— Носите ли пистолет, Сам?

— Не.

— Съблечете сакото си.

— Защо?

— Искам да видя дали под него има нещо, което не трябва да е там.

— Това наистина ли е необходимо?

— Искате ли да видите картина, или не?

Мъжът сложи пътеводителя и телефона си на стъпалата, съблече сакото си и го преметна върху ръката си. След това отново вдигна телефона и каза:

— Доволен ли сте?

— Обърнете се с лице към църквата.

Мъжът се завъртя на около четиридесет и пет градуса.

— Още.

Други четиридесет и пет градуса.

— Много добре.

Мъжът зае първоначалното си положение и попита:

— А сега какво?

— Ще се поразходите.

— Не ми се разхожда.

— Не се тревожете, Сам. Разходката няма да е дълга.

— Къде искате да отида?

— Тръгнете по булеварда към Латинския квартал. Знаете ли пътя до Латинския квартал, Сам?