Даниъл Силва - Крадецът

— Може би следващия път.

„Да — помисли си Алон. — Следващия път.“

Те се отправиха обратно към железопътната гара през това, което се считаше за усилен вечерен трафик в Женева. Докато пресичаха моста Монблан, Бител настоя Габриел да му даде по-пълно описание на случая. Когато въпросите му не успяха да изтръгнат никакъв отговор, той поиска Алон предварително да го уведоми, ако се наложи маршрутът му да включи още едно посещение в Швейцария. Габриел с готовност се съгласи, макар че и двамата мъже си дадоха сметка, че това обещание е само проформа.

— В някакъв момент — каза Кристоф — ще трябва да изпразним този склад и да върнем картините на законните им собственици.

— Да — съгласи се Алон.

— Кога?

— Не бих могъл да ви кажа това.

— Аз пък ви казвам, че разполагате с един месец. След това ще трябва да предам случая на федералната полиция.

— Ако го направите — каза Габриел, — това ще взриви пресата и Швейцария ще понесе още негативи.

— Свикнали сме с това.

— Ние също.

Те стигнаха на гарата точно навреме Алон да хване влака за Париж в четири и половина. Когато пристигна, вече беше тъмно. Той се качи в едно чакащо такси и даде на шофьора адрес, намиращ се на малко разстояние от тайната квартира. Ала когато колата спря на улицата, Габриел усети, че мобилният му телефон завибрира. Той отговори на повикването, слуша известно време мълчаливо и след това прекъсна връзката.

— Промяна в плана — каза на шофьора.

— Къде ще ходим?

— На улица „Мироменил“.

— Както желаете.

Алон пъхна телефона в джоба си и се усмихна. „В играта сме — помисли си той. — Определено сме в играта.“

Отначало Морис Дюран се опита да претендира за право на поверителност относно самоличността на обадилия се. Под натиск обаче призна, че е бил Йонас Фишер — богат индустриалец и известен колекционер от Мюнхен, който редовно използвал уникалните услуги на мосю Дюран. Още в самото начало хер Фишер дал ясно да се разбере, че не се интересува от картината на Ван Гог за себе си, а че се обажда заради свой познат и колега колекционер, чието име по очевидни причини не можел да назове. Както изглеждало, вторият колекционер вече бил изпратил свой представител в Париж въз основа на някои слухове, носещи се в света на изкуството. Хер Фишер се чудел дали Дюран би могъл да насочи този представител в правилната посока.

— Ти какво му отговори? — попита Габриел.

— Казах му, че не знаем местонахождението на творбата на Ван Гог, но ще проведа няколко телефонни разговора.

— И ако си в състояние да му услужиш?

— Би трябвало да се обадя директно на представителя.

— Предполагам, че не ти е дал име.

— Само един телефонен номер — отговори Дюран.

— Колко професионално.

— И аз това си помислих.

Те бяха в малкия офис в задната част на магазина на Морис. Габриел се бе облегнал на вратата, а Дюран седеше на малкото си викторианско бюро. На плота пред него бе поставен месингов микроскоп от края на XIX в., изработен от Констан Верик от Париж.

— Дали той е този, когото търсим? — попита Габриел.

— Човек като хер Фишер не би се ангажирал с никой друг, освен със сериозен колекционер. Той също така намекна, че в последно време приятелят му се е сдобил с редица важни придобивки.

— Дали картината на Караваджо е една от тези придобивки?

— Не попитах.

— Може би е по-добре, че не си го направил.

— Може би — съгласи се Морис.

Между тях се възцари мълчание.

— Е? — попита французинът.

— Кажи му утре в два часа следобед да застане в предния двор на „Сен Жермен де Пре“, близо до червената врата. Кажи му да носи телефона си, но не и оръжие. Каквото и да правиш, не влизай в разговор с него. Просто му кажи какво да прави и след това затвори.

Дюран вдигна слушалката на телефона си и набра номера.

След пет минути те излязоха от магазина — крадецът на предмети на изкуството и настоящият агент и бъдещ шеф на израелската разузнавателна служба — и се разделиха, без да разменят нито една дума или поглед. Крадецът се насочи към бирарията от другата страна на улицата, а агентът — към израелското посолство на улица „Рабле“ № 3. Той влезе в сградата през задния вход, спусна се по стълбите в сутерена до обезопасения комуникационен сектор и позвъни на шефа на Интендантството — отдела на Службата, който се грижеше за тайните квартири. Алон му каза, че се нуждае от някаква безопасна къща близо до Париж, но да бъде изолирана и за предпочитане — на север. Той добави, че не е необходимо да е нещо голямо, защото не планира да провежда там никакви забавни мероприятия.