Даниъл Силва - Крадецът

— Добре дошли отново в Женева — каза швейцарецът, като потегли с колата. — Хубаво е, че този път се обадихте предварително за разнообразие.

— Дните на моите неоторизирани операции в Швейцария приключиха. Не забравяйте, че сега сме партньори, Бител.

— Хайде да не се увличаме, Алон. Не бихме искали да си разваляме удоволствието.

Кристоф Бител си сложи чифт прилепнали към лицето слънчеви очила, с които заприлича на богомолка. Той караше добре, но внимателно, сякаш возеше контрабандна стока в багажника си и се опитваше да избегне контакт с полицията.

— Както вероятно сте очаквали — каза Бител след малко, — признанието ви осигури на нашия офицерски състав и на министрите интересен материал за слушане в продължение на часове.

— Това не беше признание.

— А как ще го определите?

— Аз ви дадох пълен отчет за моята дейност на територията на Швейцария — отговори Габриел. — В замяна на това вие се съгласихте да не ме хвърляте в затвора до края на живота ми.

— Което всъщност заслужавате. — Бител бавно поклати глава, докато караше. — Убийства, грабежи, отвличания, антитерористична операция в кантона Ури, при която бяха убити няколко членове на „Ал Кайда“. Пропуснах ли нещо?

— Веднъж изнудвах един от вашите най-известни бизнесмени, за да получа достъп до мрежа за ядрени доставки за Иран.

— А, да. Как можах да забравя Мартин Ландесман!

— Това беше една от най-добрите ми операции.

— И сега искате да получите достъп до складови помещения в женевската безмитна зона без съдебна заповед?

— Със сигурност имате някой приятел в безмитната зона, който е готов да ви позволи от време на време да хвърляте по един извънсъдебен поглед на стоките.

— Разбира се — съгласи се Бител. — Но по принцип искам да знам какво ще намеря, преди да разбия ключалката.

— Картини, Бител. Ще намерим картини.

— Откраднати картини?

Габриел кимна утвърдително.

— И какво ще се случи, ако собственикът открие, че сме били вътре?

— Собственикът е мъртъв. Той няма да подаде оплакване.

— Складовите помещения в свободната безмитна зона са регистрирани на името на компанията на Брадшоу. А компанията още е жива.

— Компанията е фалшива.

— Това е Швейцария, Алон. Фалшивите компании са тези, които ни държат в бизнеса.

Пред тях светофарът се смени от зелено на жълто. Бител Разполагаше с предостатъчно време да мине през кръстовището. Вместо това, той отпусна педала на газта, намали и спря.

— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — каза той, като хвана скоростния лост.

— С пълно основание.

— И ако успея да ви вкарам вътре? Какво ще получа в замяна?

— Ако съм прав — отвърна Габриел, — вие и вашите приятели във Федералната разузнавателна служба един ден ще можете да обявите връщането на няколко отдавна изчезнали произведения на изкуството.

— Крадени картини в женевската безмитна зона. Това съвсем не е добра реклама за Швейцария.

— Не можете да имате всичко, Бител.

Светофарът светна зелено. Кристоф вдигна крака си от педала на спирачката и ускори бавно, сякаш се опитваше да пести гориво.

— Влизаме, оглеждаме и си тръгваме. И всичко в складовите помещения си остава там. Ясен ли съм?

— Както кажете.

Бител караше мълчаливо, усмихвайки се.

— Кое е толкова смешно? — попита Габриел.

— Мисля, че ми харесва новият Алон.

— Нямам думи да изразя колко много означава това за мен, Бител. Но не може ли да карате малко по-бързо? Бих искал да стигнем до безмитната зона, преди да съмне.

Те я съзряха няколко минути по-късно — редица безлични бели сгради, увенчани с червен надпис „Свободна безмитна зона“. През XIX в. тя била само един хамбар, където се съхранявали селскостопански стоки по пътя им към пазара. Сега зоната представляваше сигурни безмитни хранилища, където супербогаташите от цял свят криеха всякакъв род съкровища: златни кюлчета, бижута, селектирани вина, автомобили и, разбира се — предмети на изкуството. Никой не знаеше точно колко от най-добрите образци на световното изкуство пребиваваха в хранилищата на женевската безмитна зона, но се смяташе, че са достатъчно, за да бъдат създадени няколко големи музея. Повечето от тези образци никога нямаше да излязат отново на бял свят и ако някога променяха собствениците си, това щеше да бъде направено тайно. Те не бяха творби, на които да се любуваш и възхищаваш. Те бяха стока, защита срещу несигурни времена.