Даниъл Силва - Крадецът

Въпреки огромното богатство, което се съдържаше в свободната безмитна зона, сигурността се осигуряваше с швейцарска дискретност. Оградата, която опасваше зоната, бе по-скоро за обезкуражаване, отколкото препятствие, а портата, през която Бител мина с колата, се затваряше бавно. Обаче по всички сгради имаше монтирани видеокамери и само секунди след пристигането им от една врата излезе митнически служител, държейки в едната си ръка клипборд, а в другата — радиостанция. Кристоф слезе от колата и каза няколко думи на служителя на перфектен френски. Митничарят се върна в офиса си и миг по-късно се появи стройна брюнетка с прилепнала блуза и тясна пола. Тя подаде един ключ на Бител и посочи към далечния край на комплекса.

— Предполагам, че това е вашата приятелка — каза Габриел, когато Кристоф се качи отново в колата.

— Нашите отношения са строго професионални.

— Съжалявам да го чуя.

Адресите в безмитната зона представляваха комбинация от номерата на сградата, коридора и вратата на хранилището. Бител паркира пред сграда № 4 и въведе Алон вътре. От входното фоайе се простираше един сякаш безкраен коридор с множество врати. Една от тях беше отворена. Като погледна вътре, Габриел видя дребен очилат мъж, който седеше зад лакирана китайска масичка с телефон до ухото. Складът бе превърнат в художествена галерия.

— През последните години няколко женевски фирми се преместиха в безмитната зона — обясни Кристоф. — Наемът е по-нисък, отколкото на „Рю дю Рон“, а клиентите, изглежда, харесват репутацията на безмитната зона.

— Напълно заслужено.

— Вече не.

— Ще видим това.

Те стигнаха до стълбището и се качиха на третия етаж. Хранилището на Брадшоу се намираше в коридор 12, зад сива метална врата с номер 24. Бител се поколеба, преди да мушне ключа в ключалката.

— Няма да се взриви, нали?

— Добър въпрос.

— Не е смешно.

Кристоф отвори вратата, натисна ключа на лампата и тихо изруга. Имаше картини навсякъде — картини в рамки, картини на подрамници, картини, навити на руло като килими на персийски пазар. Габриел разви една на пода, за да я види Бител. На нея бе изобразена вила, издигаща се на върха на морска скала, обагрена от диви цветя.

— От Моне ли е? — попита Кристоф.

Алон кимна утвърдително.

— Беше открадната от един музей в Полша преди около двадесет години.

Той разви друго платно — жена, държаща ветрило.

— Ако не греша — каза Бител, — това е на Модиляни.

— Не грешите. Това беше една от картините, задигнати от Музея на модерното изкуство в Париж през 2010 година.

— Обирът на века. Спомням си го.

Кристоф последва Габриел през вратата, която водеше към вътрешното помещение на хранилището. В него имаше два големи статива, халогенна лампа, флакони с разтворители, кутийки с бои, четки, изцапана с бои палитра и каталога на „Кристис“ от лондонския търг на картини от стари майстори за 2004 година. Той беше отворен на „Разпятие Христово“, приписвано на последовател на Гуидо Рени 34 34 Италиански художник, живописец от Болонската школа. — Б.пр. , което бе умело нарисувано, но без вдъхновение, и не си заслужаваше комисионата за аукционера.

Алон затвори каталога и огледа хранилището. Помисли си, че това бе тайното ателие на майстор фалшификатор в Галерията на безследно изчезналите. Обаче си личеше, че в тази стая Ив Морел е правел повече от това да фалшифицира картини; той се бе занимавал и с реставрация. Габриел вдигна палитрата и прокара пръсти по засъхналите върху нея бои. Охра, златисто, червено: цветовете на „Рождество Христово“.

— Какво е това? — попита Бител.

— Доказателство за съществуване.

— Какво искате да кажете?

— Тя е била тук — каза Алон. — Тя съществува.

В двете помещения на хранилището имаше сто четирийсет и седем картини от импресионисти, модернисти, стари майстори, но нито една от тях не беше на Караваджо. Габриел снима всички платна с камерата на мобилния си телефон. Единствените други вещи в склада бяха едно бюро и малък сейф. „Твърде малък — помисли си Алон, — за да побере италианска олтарна картина с размери 268 х 197 см.“ Той претърси чекмеджетата на бюрото, но установи, че са празни. После клекна пред сейфа, хвана с два пръста копчето за отваряне и го завъртя. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— За какво си мислите? — попита Бител.

— Чудя се колко време ще ви отнеме да доведете тук ключар.

Кристоф се усмихна тъжно.