Даниъл Силва - Крадецът

— Ни най-малко — отговори Дюран. — Хората от сенчестата страна на занаята вярват, че твоят приятел има картината и вече води преговори с няколко потенциални купувачи. Не след дълго знаеш кой ще се хвърли в наддаването за нея.

— Може би той има нужда от малко насърчение.

— Какъв вид насърчение?

— Любезно предупреждение, преди чукчето да удари за последен път. Смяташ ли, че можеш да се справиш с това, Морис?

Дюран се усмихна.

— С едно телефонно обаждане.

Имаше един аспект на случая, който гризеше Габриел от самото начало — тайните помещения на Джак Брадшоу в свободната безмитна зона в Женева. По принцип един бизнесмен използваше уникалните услуги на безмитната зона, защото искаше да се избегне данъчно облагане или защото криеше нещо. Алон подозираше, че мотивите на Брадшоу спадаха към втората категория. Но как да влезе вътре без съдебна заповед и полицейски ескорт? Безмитната зона не беше място, където човек можеше да проникне с шперц и самоуверена усмивка. На Габриел му трябваше съюзник, някой, притежаващ властта да отвори спокойно всяка врата в Швейцария. Той познаваше такъв човек. Трябваше да сключи сделка с него, да постигне тайно споразумение. Това щеше да бъде сложно, но пък въпросите, свързани с Швейцария, в повечето случаи бяха такива.

Първият контакт бе кратък и необещаващ. Алон позвъни на човека в офиса му в Берн и му описа в общи линии какво му е необходимо и защо. Естествено, мъжът отсреща беше сдържан, но по гласа му си пролича, че е заинтригуван.

— Къде сте сега? — попита той.

— В Сибир.

— Колко бързо можете да пристигнете в Женева?

— Мога да хвана следващия влак.

— Не знаех, че има влак от Сибир.

— Той всъщност минава през Париж.

— Изпратете ми стреличка, когато влезете в града. Ще видя какво мога да направя.

— Не мога да дойда чак до Женева без никакви гаранции.

— Ако искате гаранции, обадете се на някой швейцарски банкер. Но ако искате да погледнете в онези помещения, ще трябва да го направите по моя начин. И дори не си помисляйте да ходите без мен където и да е в близост до безмитната зона — добави човекът от Берн. — Ако го направите, престоят ви в Швейцария ще бъде много дълъг.

Габриел предпочиташе да разполага с по-добри шансове, преди да предприеме пътуването, но сега моментът изглеждаше толкова подходящ, колкото и всеки друг. След като копието на картината на Ван Гог бе завършено, парижката част от операцията не бе нищо повече от стратегия на изчакване. Той можеше да прекара деня, вперил поглед в телефона, или да използва затишието по-продуктивно. В крайна сметка Киара взе решението вместо него. Алон заключи двете картини в гардероба в спалнята, придвижи се бързо до Лионската гара и хвана високоскоростния влак, който потегляше в девет часа сутринта. В Женева пристигна няколко минути след обяд. Габриел позвъни на мъжа в Берн от един обществен телефон в залата за продажба на билети.

— Къде сте? — попита мъжът.

Алон му каза истинското си местонахождение.

— Ще видя какво мога да направя.

Гарата се намираше в район на Женева, който приличаше на неприветлив квартал на някой френски град. Габриел отиде пеша до езерото и прекоси моста Монблан, за да стигне до южния бряг. Уби малко време, хапвайки пица в Английската градина, и след това се разходи по сенчестите улици на Стария град, датиращ от XVI век. В четири следобед въздухът захладня с настъпващата вечер. С подбити от ходенето крака, уморен от чакането, Алон позвъни на мъжа от Берн за трети път, но не получи отговор. Десет минути по-късно, докато се разхождаше покрай банките и скъпите магазини на улица „Рю дю Рон“, той отново му звънна. Този път мъжът вдигна.

— Наречете ме старомоден — каза Габриел, — но наистина не ми харесва, когато хората ми връзват тенекия.

— Никога не съм ви обещавал нещо.

— Можех да остана в Париж.

— Щеше да е жалко. Женева е прекрасна по това време на годината. А и щяхте да пропуснете възможността да надникнете в безмитната зона.

— Още колко време смятате да ме карате да чакам?

— Можем да го направим сега, ако искате.

— Къде сте?

— Обърнете се.

Алон направи, както му беше казано.

— Копеле.

Той се казваше Кристоф Бител, или поне това бе името, което бе използвал при тяхната единствена предишна среща. Бител работеше, или поне така беше казал по онова време, в подразделението за борба с тероризма на Федералната разузнавателна служба на Швейцария. Той беше слаб и блед, с високо чело, което му придаваше вид, и то съвсем оправдано, на човек с висок интелект. Бледата му ръка, когато я подаде над скоростния лост на един спортен немски седан, изглеждаше така, сякаш неотдавна е била дезинфекцирана.