Даниъл Силва - Крадецът

Джулиан кимна заговорнически.

— Кой го казва?

— Не бих могъл да кажа.

— Хайде, скъпи. Говориш с мен. Знам много повече мръсни тайни от МИ-6.

— Именно затова няма да кажа нито дума повече за това.

Димбълби изглеждаше дълбоко наскърбен, което до този момент Ишърууд не бе и помислял, че е възможно.

— Моят източник е свързан с парижкия артистичен свят. Мога да ти кажа само това.

— Е, това е истинска новина. Мислех, че ще ми кажеш, че е някой заместник-шеф на „Максим“.

Ишърууд не отвърна нищо.

— Той в бизнеса ли е, или е потребител на изкуството?

— В бизнеса.

— Търговец?

— Използвай въображението си.

— И наистина е видял картината на Ван Гог?

— Източникът ми никога няма да се озове в една и съща стая с открадната картина — отговори Ишърууд с точната нотка на основателно възмущение. — Но той знае от авторитетен източник, че на няколко непочтени търговци и колекционери са били показани нейни полароидни снимки.

— Не знаех, че все още съществуват.

— Кои?

— Фотоапарати „Полароид“.

— Очевидно е така.

— Защо се използват такива фотоапарати?

— Те не оставят дигитални следи, които могат да бъдат проследени от полицията.

— Добре е да се знае това — каза Димбълби, като хвърли поглед към задника на Аманда Клифтън. — И така, кой я продава?

— Според слуховете той е англичанин без име.

— Англичанин? Какъв мерзавец.

— Отвратителен — съгласи се Ишърууд.

— Колко иска?

— Десет милиона.

— За една шибана картина на Ван Гог? Това си е чист обир.

— Точно така.

— Това няма да продължи дълго, не и на тази цена. Някой ще я грабне и ще я заключи завинаги.

— Моят източник мисли, че нашият англичанин може действително да държи в ръцете си нещо, което да предизвика бясно наддаване.

— Ето защо — каза Димбълби, станал внезапно сериозен — нямаш друг избор, освен да отидеш в полицията.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Защото трябва да предпазя моя източник.

— Ти си професионално задължен да съобщиш в полицията. Морално — също.

— Страшно ми харесва, когато ми четеш лекции по морал, Оливър.

— Не го приемай лично, Джули. Аз просто се опитвам да ти направя услуга.

— Като тази да ме изпратиш на пътуване до езерото Комо с изцяло платени разходи ли?

— Пак ли ще водим този разговор?

— Все още сънувам кошмари как тялото му виси от онзи скапан полилей. Изглеждаше като нещо, нарисувано от…

Гласът на Ишърууд заглъхна. Димбълби се намръщи замислено.

— От кого?

— Няма значение.

— Откриха ли изобщо кой го е убил?

— Кого?

— Джак Брадшоу, глупако.

— Аз мисля, че е икономът.

Димбълби се усмихна.

— А сега запомни, Оливър: всичко, което ти казах за това, че картината на Ван Гог е в Париж, си остава между нас.

— Няма да кажа нито дума.

— Закълни ми се, Оливър.

— Имаш честната ми дума — каза Димбълби. После, след като изпи питието си, той каза на всички в помещението.

До обяд на следващия ден всички в „Уилтънс“ говореха само за това. Оттам мълвата стигна до Националната галерия, галерия „Тейт“ и най-накрая до галерия „Курто“, която още страдаше за кражбата на „Автопортрет с превързано ухо“ на Ван Гог. Симон Менденхол каза на всички в „Кристис“, Аманда Клифтън направи същото в „Сотбис“. Дори обикновено мълчаливият Джеръми Краб не можа да запази мълчание. Той описа мълвата в един подробен имейл до някакъв свой познат в нюйоркския офис на „Бонамс“ и не след дълго тя обиколи галериите в Мидтаун и Горен Ийст Сайд. Никълъс Лавгроув — художествен консултант на безмерно богатите, я подшушна на една репортерка от „Ню Йорк Таймс“, но репортерката вече я беше чула от някой друг. Тя звънна на шефа на холандската полиция, който също вече я беше чул.

Холандецът се обади на колегата си в Париж, който не беше много очарован. Независимо от това, френската полиция започна да търси строен, около четириисетгодишен англичанин с руса коса, слънчеви очила със синкави стъкла и слаб кокни акцент. Открити бяха няколко такива, макар че никой от тях не се оказа крадец на предмети на изкуството. Сред попадналите в полицейската мрежа се оказа племенникът на британския вътрешен министър, чийто акцент бе по-скоро на лондонския хайлайф, отколкото кокни. Министърът на вътрешните работи се обади на френския си колега, за да се оплаче, и племенникът му бе освободен без много шум.

Имаше обаче една част от слуховете, която бе неопровержима истина: картината „Слънчогледи“, маслени бои върху платно, 95 х 73 см, наистина беше в Париж. Тя бе пристигнала там на сутринта след изчезването ѝ в багажника на един мерцедес седан. Картината първо отиде в „Научни антики“, където, увита в пергаментова хартия 30 30 Специално обработена тънка, полупрозрачна хартия, която не пропуска мазнина и влага. — Б.пр. , прекара две спокойни нощи в шкаф с контролирана среда. След това бе занесена на ръка в тайната квартира на Службата, която гледаше към Пон Мари. Габриел бързо постави картината на нов подрамник 31 31 Рамка за опъване на платното на картина. — Б.пр. и я подпря на един статив в импровизираното ателие, което бе приготвил в стаята за гости. Същата вечер, докато Киара готвеше, той запечата вратата с тиксо, за да се избегне всякакво замърсяване на повърхността. И докато спяха, картината спа в съседство с тях, окъпана в жълтата светлина на уличните лампи край Сена.