Даниъл Силва - Крадецът

— Нещо не е наред ли? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Алон. — Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

Габриел върна погледа си на Паскал Рамо. Келър се усмихна.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Кое?

— Че човек като теб може да бъде свързан с крадец на предмети на изкуството.

— Или с професионален убиец — добави Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че животът е сложен, Кристофър.

— На мен ли го казваш.

Келър загаси цигарата си и понечи да запали друга.

— Моля те — каза тихо Алон.

Кристофър мушна цигарата обратно в кутията.

— Още колко трябва да чакаме?

Габриел погледна часовника си.

— Двадесет и осем минути.

— Откъде си толкова сигурен?

— Понеже влакът му пристига на гара „Сен Шарл“ в един часа и тридесет и четири минути. За да стигне пеша от гарата до пристанището, ще са му нужни дванадесет минути.

— Ами ако спре някъде по пътя?

— Няма да спре — отговори Алон. — Господин Дюран е много надежден човек.

— Щом е толкова надежден, защо отново се върнахме в Марсилия?

— Защото той носи един милион евро от парите на карабинерите и искам да се уверя, че те ще се озоват на правилното място.

— В джоба на Паскал Рамо.

Габриел не отговори.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Животът е сложен, Кристофър.

Келър запали цигара.

— На мен ли го казваш.

Беше един и четиридесет и пет, когато го видя да се спуска по стръмната улица „Ла Канебиер“, което означаваше, че идва с една минута предсрочно. Носеше сив камгарен костюм и изискана филцова шапка, а в дясната си ръка стискаше дръжката на куфарче, съдържащо един милион евро. Той се насочи към продавачите на риба и мина бавно край сергиите, докато не стигна пред тази на Паскал Рамо. Двамата размениха няколко думи, Дюран старателно провери дали стоката е прясна и накрая направи своя избор. Той подаде една банкнота, взе найлонова торбичка, пълна с калмари, и се отправи към южната страна на пристанището. Миг по-късно Морис мина покрай Габриел и Келър, без да ги погледне.

— Къде отива сега?

— На яхта, наречена „Мистрал“.

— Кой е собственик на яхтата?

— Рене Монжан.

Келър повдигна въпросително вежди.

— Откъде познаваш Монжан?

— Това е друга история за друг път.

Сега Дюран вървеше по един от плаващите докове между редиците бели яхти. Както предсказа Габриел, той се качи на една моторна яхта, наречена „Мистрал“, и се шмугна в кабината ѝ. Морис остана там точно седемнайсет минути и когато отново се появи, вече не носеше куфарчето, нито торбичката с калмарите. Той мина край очуканото рено на Келър и тръгна обратно към гарата.

— Поздравления, Кристофър.

— За какво?

— Вече си гордият собственик на един шедьовър на Ван Гог, струващ 200 милиона долара.

— Не още.

— Морис Дюран е много надежден — каза Габриел. — Такъв е и Рене Монжан.

През следващите девет дни светът на изкуството се въртеше гладко на своята позлатена ос в блажено неведение за бомбата със закъснител, която тиктакаше в неговите среди. Неговите представители обядваха добре, пиеха до късно вечерта, пързаляха се безгрижно по склоновете на Аспен и Сен Мориц върху последния хубав сняг за сезона. След това, в третия петък на месец април, те се събудиха с новината, че нещастие е сполетяло Националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам. Картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, беше изчезнала.

Техниката, използвана от крадците, не съответстваше на възвишената красота на тяхната мишена. Те бяха избрали сопата пред шпагата, бързината пред потайността. По-късно началникът на полицията в Амстердам щеше да я нарече най-добрата демонстрация на принципа „разбивай и вземай“, която някога е виждал, въпреки че внимаваше да не спомене твърде много подробности, за да не би да улесни някоя следваща банда крадци да задигне друго знаково и незаменимо произведение на изкуството. Той беше благодарен само за едно нещо: крадците не бяха използвали бръснач за отделяне на платното от рамката. По думите му, те се бяха отнесли с картината с нежност, граничеща с благоговение. Обаче много експерти в областта на охраната на предметите на изкуството видяха тревожен знак във внимателното отношение към платното. За тях то подсказваше поръчкова кражба, извършена от високо квалифицирани професионални престъпници. Един пенсиониран детектив от Скотланд Ярд изрази своя скептицизъм относно перспективите за успешното връщане на картината. „По всяка вероятност — каза той — „Слънчогледи“ сега виси в „музея на изчезналите творби“ и никога няма да бъде видяна отново от широката публика.“