Даниъл Силва - Крадецът

— Не бъди толкова нагъл, момчето ми. Не ти отива.

Между тях се възцари дълбока тишина.

— Заслужава си риска, ако мога да върна тази картина на Караваджо — каза накрая Алон.

— Ако — отговори скептично Ишърууд. Той въздъхна дълбоко. — Съжалявам, че те замесих в цялата тази каша. И като си помислиш, нищо от това нямаше да се случи, ако не беше проклетият Оливър Димбълби.

— Всъщност аз съм измислил как Оливър да изкупи греховете си.

— Нали не мислиш да го използваш по някакъв начин?

Габриел бавно кимна.

— Но този път Димбълби никога няма да узнае това.

— Мъдър ход — отговори Ишърууд. — Оливър е един от най-големите клюкари в света на изкуството.

— Именно затова.

— Какво си намислил?

Алон му каза. Ишърууд се усмихна дяволито.

— Непослушно момче — каза той. — Абсолютно непослушно момче.

Докато свършат обяда, Габриел бе успял да убеди Ишърууд в ефикасността на плана си. Те уточниха последните подробности, докато пресичаха Хайд Парк, и се разделиха на претъпкания тротоар на Пикадили. Ишърууд тръгна обратно към галерията си в Мейсънс Ярд, а Алон към гара „Сейнт Панкрас“, където се качи на един от следобедните влакове на „Евростар“ за Париж. Вечерта в тайната квартира с изглед към Пон Мари той се люби с Киара за втори път, след като бе научил, че тя е бременна.

На сутринта те закусиха в едно кафене близо до Лувъра . После, след като изпрати Киара до тайната квартира, Алон взе такси до Лионската гара. В девет часа той се качи на влака за Марсилия и в един без петнадесет вече слизаше по стълбите на гара „Сен Шарл“. Те го отведоха до долния край на булевард „Д’Атен“, по който Габриел пое, за да стигне до „Ла Канебиер“ — широката търговска улица, която се простираше от центъра на града до Старото пристанище. Рибарските лодки се бяха завърнали от сутрешните си курсове и най-различни видове морски създания лежаха върху металните сергии по протежение на източната страна на пристанището. На една от сергиите стоеше побелял мъж, който носеше парцалив вълнен пуловер и гумена престилка. Габриел спря там за кратко, за да разгледа улова на мъжа. После зави зад ъгъла в южния край на пристанището и се настани на пасажерската седалка на едно очукано рено седан. Зад волана, с горяща цигара между пръстите, седеше Кристофър Келър.

— Трябва ли? — попита уморено Габриел.

Келър загаси цигарата си и веднага запали нова.

— Не мога да повярвам, че сме отново тук.

— Къде?

— В Марсилия — отвърна Келър. — Точно оттук започнахме търсенето на младата англичанка.

— И където ти ненужно отне човешки живот — добави мрачно Габриел.

— Хайде да не дискутираме повторно този въпрос.

— Това е доста високопарен израз за крадец на предмети на изкуството, Кристофър.

— Не мислиш ли, че е някакво съвпадение това, че седим в същата кола от същата страна на Старото пристанище?

— Не.

— Защо не?

— Защото Марсилия е мястото, където са престъпниците.

— Като него. — Келър кимна към мъжа с парцаливия вълнен пуловер, който стоеше до сергията за риба в края на пристанището.

— Познаваш ли го?

— Всички от занаята познават Паскал Рамо. Той и неговата банда са най-добрите крадци на Лазурния бряг. Те крадат всичко. Носеше се слух, че веднъж опитали да откраднат Айфеловата кула.

— Какво се е случило?

— Купувачът се е отказал, или поне така Паскал обича да разказва историята.

— Някога имал ли си вземане-даване с него?

— Той не се нуждае от хора като мен.

— В смисъл?

— Паскал ръководи бандата си със здрава ръка. — Келър издиша облак цигарен дим. — Така че Морис прави поръчка и Паскал доставя стоките, по този начин ли действат?

— Точно като „Амазон“ 29 29 Транснационална компания за електронна търговия със седалище в Сиатъл, Вашингтон. — Б.пр. .

— Какво е „Амазон“?

— Трябва малко по-често да се измъкваш от долината си, Кристофър. Светът се промени, откакто си умрял.

Келър потъна в мълчание. Габриел отмести поглед от Паскал Рамо и погледна към хълмистия квартал на Марсилия, разположен близо до базиликата. В паметта му изникнаха картини от миналото: вратата на величествена жилищна сграда на булевард „Сен Реми“, мъж, който крачи бързо в прохладните утринни сенки, арабско момиче с безмилостни кафяви очи, което стои в горния край на каменното стълбище. „Извинете, господине. Да не сте се загубили?“ Той премигна, за да прогони спомените, бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон, но се спря. Пред тайната квартира в Париж имаше охранителен екип. Нищо лошо нямаше да се случи на Киара.