Даниъл Силва - Крадецът

Не се случваше често човек да има възможност да се ръкува с мъртвец, но точно това стана две минути по-късно, когато Кристофър Келър влезе през вратата на вилата. Според британските военни архиви той бе загинал през януари 1991 година по време на Първата война в Персийския залив, когато неговият взвод от САС 25 25 Специална авиодесантна служба на Великобритания. — Б.пр. бе попаднал под обстрела на коалиционно формирование от изтребители бомбардировачи в един трагичен случай на „приятелски огън“. Родителите му — и двамата уважавани лекари от Харли Стрийт, го бяха оплакали като герой пред обществото, макар че насаме си бяха казали, че той никога не би загинал, ако бе останал в Кеймбридж, вместо да бяга оттам, за да се присъедини към армията. До този ден те все още не знаеха, че само той бе оцелял след въздушната атака на взвода му. Нито пък знаеха, че след като бе напуснал Ирак, преоблечен като арабин, той бе прекосил Европа, стигайки до Корсика, където бе попаднал в обятията на дон Антон Орсати. Габриел бе простил на Келър, че някога той се бе опитал да го убие. Обаче не можеше да се примири с факта, че англичанинът бе оставил родителите си да остареят, вярвайки, че единственото им дете е мъртво.

Кристофър изглеждаше добре за мъртвец. Очите му бяха яркосини, подстриганата му коса бе изрусяла почти до бяло от морето и слънцето, кожата му беше опъната и силно загоряла. Той носеше бяла, разкопчана на шията риза и смачкан от пътуването делови костюм. Когато съблече сакото си, се разкри смъртоносната му физика. Всичко в Келър — от мощните му рамене до мускулестите му ръце — сякаш бе специално създадено, за да служи за убиване. Той метна сакото на облегалката на един стол и погледна към пистолета „Танфолио“, който лежеше на масичката за кафе до папката на генерала с материалите за картината на Караваджо.

— Това е мое — каза Кристофър за пистолета.

— Вече не е.

Келър се приближи до отворената бутилка „Шабли“ и си наля една чаша.

— Как мина пътуването? — попита Габриел.

— Успешно.

— Опасявах се, че ще кажеш така.

— По-добре, отколкото другата алтернатива.

— Каква беше работата?

— Доставих храна и медикаменти за вдовици и сираци.

— Къде?

— Във Варшава.

— Моят любим град.

— Боже, какво бунище! И времето е прекрасно по това време на годината.

— Какво прави наистина, Кристофър?

— Погрижих се за проблема на един частен банкер в Швейцария.

— Какъв беше проблемът?

— Руски.

— Руснакът има ли си име?

— Нека да го наречем Игор.

— Този Игор почтен ли беше?

— Ни най-малко.

— Мафиот ли беше?

— До мозъка на костите.

— Предполагам, че този Игор от мафията е поверил пари на частния швейцарски банкер.

— Много пари — каза Келър. — Обаче бил недоволен от лихвата, която получавал срещу своите вложения. Казал на швейцарския банкер да я повиши. В противен случай щял да го убие заедно с жена му, децата му и кучето му.

— Така че швейцарският банкер се е обърнал за помощ към дон Орсати.

— Какъв избор е имал?

— Какво се случи с руснака?

— Претърпя злополука след среща с потенциален бизнес партньор. Няма да те отегчавам с подробности.

— А какво стана с парите му?

— Една част от тях бяха преведени в сметка, принадлежаща на „Орсати Олив Ойл Къмпани“. Останалата сума е все още в Швейцария. Знаеш ги какви са швейцарските банкери — добави Кристофър. — Не обичат да се разделят с парите.

Англичанинът седна на дивана, отвори папката на генерала с материалите за картината на Караваджо и извади снимката на празната рамка в църквата „Сан Лоренцо“.

— Жалко — каза той, като поклати глава. — Тези сицилиански копелета нямат уважение към нищо.

— Дон Орсати казвал ли ти е някога, че именно той е открил, че картината е била открадната?

— Може и да го е споменал някоя вечер, когато запасът му от корсикански поговорки се е бил изчерпал. Жалко, че не е пристигнал в църквата няколко минути по-рано — додаде Келър. — Можел е да попречи на крадците да отмъкнат картината.

— Или крадците са можели да го убият, преди да напуснат църквата.

— Подценяваш дона.

— Никога.

Кристофър върна снимката в папката.

— Какво общо има това с мен?

— Карабинерите ме ангажираха да върна картината. Имам нужда от твоята помощ.

— Какъв вид помощ?

— Нищо особено — отвърна Габриел. — Просто ми трябваш, за да откраднеш един безценен шедьовър и да го продадеш на един човек, който е убил двама души преди по-малко от седмица.