Даниъл Силва - Крадецът

Дон Антон Орсати живееше в планините в средата на острова, заобиколен от стени от макиата и бодигардове. Двама от тях стояха на пост пред портата на имението му. Като видяха Алон, те се отдръпнаха и го поканиха да влезе. Черен път го отведе през една маслинова горичка, излязла сякаш от картина на Ван Гог, до настлания с чакъл преден двор на огромната вила на Орсати. Пред нея стояха още охранители. Те претърсиха бегло вещите на Габриел, а след това единият от тях — мургав, с изпито лице убиец, който изглеждаше около двадесетгодишен, го придружи по стълбите до кабинета на дона. Той беше голямо, просторно помещение, обзаведено с груби корсикански мебели и тераса с изглед към частната долина на Орсати. В каменната камина припукваха дърва от макиата. Те изпълваха въздуха с аромат на розмарин и градински чай.

В средата на стаята бе поставена голяма дъбова маса, на която работеше донът. На нея имаше декоративна бутилка със зехтин „Орсати“, телефон, който той рядко използваше, и подвързана с кожа счетоводна книга, която съдържаше тайните на уникалния му бизнес. Неговите наемни убийци, тадунагиу, бяха всичките служители на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ и убийствата, които те извършваха, се осчетоводяваха като поръчки за стока, което означаваше, че в света на Орсати зехтинът и кръвта се лееха съвместно в едно общо предприятие. Всичките му убийци имаха корсикански произход, с изключение на един. Благодарение на изключителната си подготовка той се занимаваше само с най-трудните задачи. Освен това изпълняваше длъжността директор по продажбите за доходоносния централноевропейски пазар.

Донът беше едър мъж по корсиканските стандарти — висок над метър и осемдесет и широкоплещ. Той носеше чифт широки панталони, прашни кожени сандали и снежнобяла риза, която жена му гладеше всяка сутрин и отново следобед, когато той станеше от дрямка. Косата му бе черна, както и очите му. Като стисна ръката му, Габриел изпита чувството, че тя е изсечена от камък.

— Добре дошъл отново в Корсика — каза Орсати, като взе двете бутилки розе. — Знаех си, че не можеш да стоиш дълго далече от нея. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но винаги съм си мислил, че във вените ти тече малко корсиканска кръв.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че не е така.

— Това няма значение. Сега ти на практика си един от нас. — Донът сниши глас и добави: — Между мъжете, които убиват заедно, се създава връзка, която не може да бъде разрушена.

— Това още някоя от вашите корсикански поговорки ли е?

— Нашите поговорки са свещени и точни, каквато е сама по себе си една поговорка. — Орсати се усмихна. — Мислех, че би трябвало да си във Венеция със съпругата си.

— Бях там — отвърна Алон.

— Тогава защо си дошъл отново в Корсика? По работа или за удоволствие?

— Боя се, че по работа.

— За какво става дума този път?

— За услуга.

— Още една?

Габриел кимна утвърдително.

— Тук, в Корсика — каза донът, като се намръщи неодобрително, — ние вярваме, че съдбата на човек е предопределена по рождение. А ти, приятелю, изглежда, си обречен вечно да решаваш проблемите на други хора.

— Има и по-лоши съдби, дон Орсати.

— Господ помага на тези, които сами си помагат.

— Колко милосърдно — вметна Алон.

— Милосърдието е за свещениците и глупаците. — Корсиканецът погледна към дипломатическото куфарче, което държеше Габриел. — Какво има в куфарчето?

— Един милион евро в употребявани банкноти.

— Откъде ги получи?

— От един приятел в Рим.

— Италианец ли е?

Алон кимна утвърдително.

— В дъното на много беди — каза мрачно дон Орсати — винаги стои някой италианец.

— По една случайност аз съм женен за италианка.

— Точно затова паля много свещи за теб.

Габриел безуспешно се помъчи да потисне усмивката си.

— Как е тя? — попита донът.

— Аз сякаш непрекъснато я ядосвам. Като изключим това, е много добре.

— Заради бременността е — каза дълбокомислено Орсати. — След като се родят децата, всичко ще бъде различно.

— Как?

— Ще бъде така, сякаш ти не съществуваш. — Корсиканецът отново погледна към куфарчето. — Защо се разхождаш с един милион евро в употребявани банкноти?

— Бях помолен да открия нещо ценно и ще коства много средства, за да го върна.

— Друго изчезнало момиче ли? — попита донът.

— Не — отвърна Алон. — Това.

Той подаде на Орсати снимка на празната рамка, която висеше над олтара на църквата „Сан Лоренцо“. По изражението на грубоватото лице на корсиканеца си пролича, че той разпозна мястото.