Даниъл Силва - Крадецът

— Няма начин аз да оглавявам операцията — каза той след малко. — Лицето ми е твърде известно.

— Тогава, предполагам, ще трябва да намерите някой добър актьор да изиграе ролята. Ако бях на ваше място, щях да наема също и някой здравеняк. Подземният свят може да бъде опасно място.

— Нима!

Генералът не отговори.

— Здравеняците не са никак евтини — каза Алон. — Същото важи и за ловките крадци.

— Можете ли да вземете назаем от вашата Служба?

— Здравеняци или крадци?

— И двете.

— Няма никакъв шанс.

— От колко пари ще имате нужда?

Габриел се престори, че мисли.

— Минимум два милиона.

— Може и да имам един милион в кутията за кафе под бюрото ми.

— Ще го взема.

— Всъщност — каза Ферари с усмивка — парите са в едно дипломатическо куфарче в багажника на колата ми. Разполагам и с копие от преписката за творбата на Караваджо. То ще ви осигури материал за четене, докато чакате господин Голямата клечка да се намеси.

— Какво ще стане, ако той не захапе стръвта?

— Предполагам, че ще трябва да откраднете нещо друго. — Генералът сви рамене. — Това е удивителното при кражбите на шедьоври. Наистина не е чак толкова трудно.

Както бе обещано, парите бяха в багажника на служебния седан на Ферари — един милион евро в много използвани банкноти, източникът на който той отказа да уточни. Габриел остави куфарчето на пасажерската седалка на своята кола и потегли, без да каже нито дума повече. Докато стигне до покрайнините на Сан Ремо, вече бе нахвърлил първите подготвителни скици за операцията по връщането на изчезналата картина на Караваджо. Той имаше финансови средства и достъп до най-успешния крадец на произведения на изкуството. Единственото, което му трябваше сега, бе някой, който да предложи открадната картина на пазара. Аматьор не би могъл да го направи. Той се нуждаеше от опитен оперативен агент, който е бил обучен в коварното изкуство на измамата. Някой, който се чувстваше удобно в присъствието на престъпници. Някой, който можеше да се грижи за себе си, ако нещата загрубееха. Алон познаваше точно такъв човек отвъд морето, на остров Корсика. Той беше малко като Морис Дюран — стар противник, който сега беше негов съучастник, но приликите свършваха дотук.

Когато фериботът влезе в пристанището на Калви, наближаваше полунощ — неподходящо време за социални телефонни обаждания в Корсика, — така че Габриел се настани в един хотел близо до терминала и легна да спи. На сутринта закуси в едно малко кафене близо до брега, след това се качи в колата си и пое по скалистото западно крайбрежие. Дъждът продължи да вали още известно време, но постепенно облаците се разсеяха и морето от гранитносиво стана тюркоазенозелено. Алон спря в град Порто да купи две бутилки изстудено корсиканско розе и се отправи към вътрешността по тесен път, от двете страни на който се простираха маслинови насаждения и горички от черен бор. Въздухът ухаеше на макиата — гъсти храсталаци от розмарин, дива роза и лавандула, които покриваха голяма част от острова, а по селата видя много жени с черни вдовишки дрехи — знак, че са загубили мъжете си заради вендета. Преди време жените го сочеха с типичния корсикански жест за предпазване от окиу , или уроки, но сега избягваха да се заглеждат в него. Те знаеха, че е приятел на дон Антон Орсати, а приятелите на дона можеха да пътуват навсякъде в Корсика без страх от физическа разправа.

В продължение на повече от два века кланът Орсати бе свързан с две неща на остров Корсика: зехтина и смъртта. Зехтинът идваше от маслиновите горички, които растяха в огромното им имение; смъртта — от ръцете на техните убийци тадунагиу . Орсати убиваха от името на онези, които не можеха сами да го извършат: богаташи, които бяха прекалено гнусливи, за да си цапат ръцете; жени, които нямаха роднини от мъжки пол, които да го направят вместо тях. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръцете на убийците им, най-малко самите Орсати, но според местните предания бяха хиляди. Броят им можеше да бъде и по-голям, ако не съществуваше щателното проучване, извършвано от клана. Орсати действаха по строго определен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, докато не се уверят, че страната, обърнала се към тях, наистина е била ощетена и се изисква кръвно отмъщение.

Това обаче се бе променило при дон Антон Орсати. По времето, когато той бе поел управлението на фамилията, френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата навсякъде, освен в най-изолираните кътчета на острова, оставяйки малцина корсиканци, които да се нуждаят от услугите на неговите тадунагиу. При силния спад на местното търсене Орсати нямаше друг избор, освен да потърси възможности другаде, а именно отвъд морето, в континентална Европа. Сега той приемаше почти всяко предложение за работа, което пристигаше на бюрото му, без значение колко отвратителна бе тя, и убийците му бяха считани за най-надеждните професионалисти на континента. В действителност Габриел бе единият от двамата души, останали живи при сключен договор с фамилията Орсати.