Даниъл Силва - Крадецът

— Още една причина да не казваш нищо, когато се прибереш у дома — каза Алон. — Последното нещо, което ти трябва, е убийците на Джак Брадшоу да прочетат името ти във вестниците.

Ишърууд прехапа долната си устна и бавно кимна в знак на съгласие.

— Генералът, изглежда, си мисли, че Брадшоу е търгувал с откраднати картини — каза той след малко. — Освен това май си мисли, че аз съм имал сделки с него. Той порядъчно ме нахока.

— А ти имал ли си, Джулиан?

— Сделки с Джак Брадшоу?

Габриел кимна утвърдително.

— Няма да удостоя с отговор този въпрос.

— Трябваше да те попитам.

— През моята кариера съм правил много нередни неща, обикновено по твое нареждане. Но никога, ама наистина никога не съм продавал картина, за която съм знаел, че е крадена.

— А какво ще кажеш за контрабандна картина?

— Дай дефиниция за „контрабандна“ — отвърна Ишърууд с дяволита усмивка.

— Какво ще кажеш за Оливър?

— Питаш ме дали Оливър Димбълби продава откраднати картини?

— Предполагам, че да.

Ишърууд се замисли за момент, преди да отговори.

— Няма много неща, които биха ме изненадали относно Оливър Димбълби — каза той най-накрая. — Но не, не вярвам, че той търгува с крадени картини. Всичко беше просто лош късмет и лош момент.

Джулиан даде знак на сервитьора и си поръча още един коктейл „Белини“. Той най-после започваше да се отпуска.

— Трябва да призная — каза Ишърууд, — че ти беше последния човек на света, когото очаквах да видя днес.

— Чувството е взаимно, Джулиан.

— Предполагам, че двамата с генерала се познавате.

— Разменяли сме си визитните картички.

— Той е една от най-неприятните личности, които съм срещал.

— Ферари не е толкова лош, след като го опознаеш.

— Какво знае за нашите взаимоотношения?

— Знае, че сме приятели и че съм реставрирал няколко картини за теб. И ако питаш мен — добави Габриел, — вероятно знае за твоите връзки с булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше Службата за външно разузнаване на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на работата ѝ. Хората, които работеха в нея, я наричаха просто Службата. Така я наричаше и Джулиан Ишърууд. Той не беше на работа в Службата, а беше член на саяним — глобалната мрежа от нейни доброволни помощници. Те бяха банкери, които предоставяха на агентите от Службата пари в брой при извънредни ситуации; лекари, които ги лекуваха тайно, когато бяха ранени; хотелиери, които им даваха стаи под фалшиви имена; агенти за коли под наем, които им осигуряваха непроследими превозни средства. Ишърууд бе вербуван в средата на 70-те години, по време на вълната от палестински терористични атаки срещу израелски цели в Европа. Той бе имал само една задача — да съдейства за изграждането и поддържането на оперативното прикритие на един млад реставратор на картини и убиец на име Габриел Алон.

— Предполагам, че моето освобождаване не е било безвъзмездно — каза Джулиан.

— Не — отвърна Габриел. — В действителност бе доста скъпо.

— Колко скъпо?

Алон му каза.

— Дотук беше твоята отпуска във Венеция — рече Ишърууд. — Изглежда, съсипал съм всичко.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Джулиан. Аз ти дължа много.

Ишърууд се усмихна тъжно.

— Колко време мина? — попита той.

— Сто години.

— И сега отново ще ставаш баща, и то два пъти. Никога не съм мислил, че ще доживея да видя този ден.

— Нито пък аз.

Ишърууд погледна Алон.

— Не изглеждаш развълнуван от перспективата, че ще имаш деца.

— Не ставай смешен.

— Но?

— Стар съм, Джулиан. — Габриел замълча, после добави: — Може би твърде стар, за да поставя началото на друго семейство.

— Животът ти поднесе горчива чаша, момчето ми. Имаш право на малко щастие в старостта. Трябва да призная, че ти завиждам. Женен си за красива млада жена, която ще ти роди две прекрасни деца. Иска ми се да бях на твоето място.

— Внимавай какво си пожелаваш.

Ишърууд отпи бавно от коктейла си, но не каза нищо.

— Не е твърде късно, нали знаеш.

— Да имам деца ли? — попита той невярващо.

— Да намериш някой, с когото да прекараш остатъка от живота си.

— Страхувам се, че моят срок на годност е изтекъл — отвърна Ишърууд. — В този момент съм женен за моята галерия.

— Продай галерията — каза Габриел. — Оттегли се в някоя вила в Южна Франция.

— Ще се побъркам само след седмица.

Те излязоха от бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от Канале Гранде. Едно лъскаво дървено водно такси блестеше край претъпкания пристан. Ишърууд не изглеждаше да гори от желание да се качи на него.