Даниъл Силва - Крадецът

— Ако бях на твое място — каза Алон, — щях да се измъкна от града, преди генералът да промени решението си.

— Добър съвет — отвърна Джулиан. — Мога ли и аз да ти дам един?

Габриел запази мълчание.

— Кажи на генерала да си намери някой друг.

— Опасявам се, че е твърде късно за това.

— Тогава бъди много внимателен. И не се прави отново на герой. Има много неща, заради които да живееш.

— Ще изпуснеш самолета си, Джулиан.

Ишърууд се качи, залитайки, на борда на водното такси. Когато то се отдели от пристана, той се обърна към Габриел и извика:

— Какво да кажа на Оливър?

— Ще измислиш нещо.

— Да — отвърна Джулиан. — Аз винаги го правя.

После той се шмугна в кабината и изчезна от поглед.

Габриел работи по картината на Веронезе, докато прозорците на нефа потъмняха от падналия здрач. После се обади на Франческо Тиеполо по мобилния си телефон и му съобщи новината, че трябва да изпълни една много лична поръчка за генерал Чезаре Ферари от корпуса на карабинерите. Той не се впусна в никакви подробности.

— Колко дълго ще отсъстваш? — попита Тиеполо.

— Един-два дни — отвърна Алон. — А може би и месец.

— Какво да кажа на другите?

— Кажи им, че съм умрял. Това ще повиши настроението на Антонио.

Габриел подреди работната си платформа по-грижливо от обикновено и излезе в студената вечер. Той тръгна по обичайния си маршрут на север, пресече Сан Поло и Канареджо и стигна до железния мост — единствения железен мост в цяла Венеция. През Средновековието по средата на моста бе имало порта, охранявана през нощта от християнски страж, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Сега мостът беше пуст, с изключение на една-единствена чайка, която изгледа злобно Алон, когато той бавно мина край нея.

Габриел влезе в един тъмен сотопортего 7 7 Един от най-характерните елементи в градоустройството на Венеция. Представлява проход в сграда, на ниво партер, който свързва две улици или води към площад или вътрешен двор. — Б.пр. . В края на пасажа пред него се ширна просторният площад „Кампо ди Гето Нуово“ — сърцето на древното венецианско гето. Той прекоси площада и спря пред вратата с номер 2899. На малка месингова табелка пишеше Comunita ebraica di Venezia (Еврейска общност на Венеция). Той натисна звънеца, а след това инстинктивно извърна лицето си настрани от охранителната камера.

— Какво обичате? — попита на английски познат женски глас.

— Аз съм.

— Кой е този „аз“?

— Отвори вратата, Киара.

Чу се бръмчене, езичето щракна и вратата се отвори. Алон влезе в тесен проход и по него стигна до друга врата, която се отключи автоматично, когато той се приближи. Тя водеше към малък офис, където Киара седеше наперено зад едно педантично подредено бюро. Носеше пуловер в цвят екрю, светлобежов клин и кожени ботуши. Буйната ѝ кестенява коса се спускаше върху раменете и копринения шал, който Габриел бе купил на остров Корсика. Той устоя на импулса да целуне голямата ѝ уста. Не смяташе, че е пристойно да изразява физическа привързаност към секретарката на главния равин на Венеция, даже когато тя по една случайност беше преданата дъщеря на равина.

Киара понечи да му каже нещо, но бе прекъсната от звъна на телефона. Алон седна на ръба на бюрото ѝ и се заслуша, докато тя разрешаваше малка криза, която засягаше една намаляваща общност от вярващи. Киара изглеждаше удивително — същата красива млада жена, която бе срещнал за пръв път преди десет години, когато бе дошъл да посети рави Яков Дзоли, за да получи информация за съдбата на евреите в Италия по време на Втората световна война. Тогава Габриел не знаеше, че Киара е агент на израелското разузнаване, нито че от булевард „Цар Саул“ ѝ бяха възложили да бди над него, докато той реставрира олтарната картина в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се разкри малко по-късно в Рим след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

В деня на първата им среща Киара му бе предложила кафе. Сега тя вече не пиеше кафе, а само вода и плодов сок, които постоянно посръбваше от пластмасова бутилка. Това беше единственият външен признак, че след дълга борба с безплодието най-накрая беше бременна, като носеше близнаци. Киара се бе заклела да не се съпротивлява на неизбежното увеличаване на теглото с диета или упражнения, които тя смяташе за още една мания, натрапена на света от американците. Киара беше по душа венецианка, а венецианците не използваха велоергометри и не вдигаха тежести, за да изградят своите мускули. Те ядяха и пиеха добре, правеха секс, а когато им бяха необходими малко физически упражнения, се разхождаха по пясъчните плажове на Лидо или слизаха за сладолед до крайбрежната алея „Дзатере“.