Даниъл Силва - Крадецът

— Някакви предположения откъде са?

— Никакви — отговори Ферари, като бавно поклати глава, — но степента на насилието ме безпокои. По време на моята кариера съм виждал много трупове, но този е различен. Нещата, които са направили с Джак Брадшоу, са… — Гласът му заглъхна, после той добави: — Средновековни.

— И сега искате аз да се забъркам с тях.

— Вие ми правите впечатление на човек, който знае как да се грижи за себе си.

Габриел не обърна внимание на забележката.

— Жена ми е бременна. Не мога да я оставя сама.

— Ще я наблюдаваме отблизо. — Генералът сниши глас и добави: — Ние вече го правим.

— Добре е да се знае, че италианското правителство ни шпионира.

— Не сте очаквали друго, нали?

— Разбира се, че не.

— И аз така си мислех. Нещо повече, Алон, това е за ваше добро. Вие имате много врагове.

— И сега искате да си създам още един.

Ферари остави вилицата си и се взря замислено през прозореца, също като дожа Леонардо Лоредан от картината на Белини.

— Това е доста иронично — каза той след малко.

— Кое?

— Че човек като вас ще избере да живее в гето.

— Аз всъщност не живея в гетото.

— Но достатъчно близо — каза генералът.

— Кварталът е хубав, най-хубавият във Венеция, ако питате мен.

— Той е пълен с призраци.

Габриел погледна към момичето.

— Аз не вярвам в призраци.

Ферари попи скептично със салфетката ъгълчето на устата си.

— Как ще се действа? — попита Габриел.

— Считайте се за един от моите информатори.

— В смисъл?

— Проникнете в преизподнята на света на изкуството и открийте кой е убил Джак Брадшоу. Аз ще се погрижа за останалото.

— А ако се върна с празни ръце?

— Сигурен съм, че няма да го направите.

— Това звучи като заплаха.

— Така ли?

Генералът не каза нищо повече. Габриел въздъхна тежко.

— Ще имам нужда от няколко неща.

— Какви неща?

— Обичайните — отвърна Алон. — Записи на телефонни разговори, кредитни карти, електронни писма, информация за сърфирането му в интернет и копие от твърдия диск на неговия компютър.

Ферари кимна към своето куфарче.

— Всичко е тук — каза той, — заедно с всички гадни слухове, които сме чували за него.

— Трябва също така да огледам вилата и колекцията му.

— Ще ви дам копие от описа, когато бъде готов.

— Не искам опис. Искам да видя картините.

— Дадено — каза генералът. — Нещо друго?

— Предполагам, че някой трябва да каже на Франческо Тиеполо, че ще напусна Венеция за няколко дни.

— И на съпругата ви също.

— Да — каза сдържано Габриел.

— Може би трябва да си поделим работата. Аз ще кажа на Франческо, а вие на жена си.

— Има ли някаква възможност да го направим по обратния начин?

— Опасявам се, че не. — Генералът вдигна дясната си ръка — тази с липсващите два пръста. — Вече съм страдал достатъчно.

Оставаше само въпросът с Джулиан Ишърууд. Както се оказа, той бе задържан в областното управление на карабинерите, в стая без прозорци, която не беше точно килия, но не беше и чакалня. Предаването се състоя на Понте дела Паля 6 6 Мост във Венеция, който минава над Дворцовия канал. — Б.пр. , който се виждаше от Моста на въздишките. Генералът изобщо не изглеждаше недоволен, че се отървава от своя затворник. Той остана на моста, мушнал в джоба на палтото си пострадалата си ръка, а изкуственото му око гледаше немигащо, докато Алон и Ишърууд вървяха по кея „Сан Марко“ към „Барът на Хари“. Джулиан изпи много бързо два коктейла „Белини“, докато Габриел спокойно се погрижи да уреди неговото пътуване. Имаше самолет на „Бритиш Еъруейс“, който излиташе от Венеция в шест часа същата вечер и пристигаше на летище „Хийт-роу“ няколко минути след седем.

— Така ще ми остане достатъчно време да убия Оливър Димбълби — каза мрачно Джулиан — и пак да си бъда в леглото за новините в десет.

— В качеството си на твой неформален представител в този случай — заяви Алон — бих те посъветвал да не го правиш.

— Мислиш, че трябва да изчакам до сутринта, за да убия Оливър?

Габриел неволно се усмихна.

— Генералът великодушно се съгласи да запази името ти в тайна — каза той. — Ако бях на твое място, не бих споменал нищо в Лондон за краткия ти сблъсък с италианските правоохранителни органи.

— Той не беше твърде кратък — възрази Ишърууд. — Аз не съм като теб, скъпи. Не съм свикнал да прекарвам нощите си в затвора. И със сигурност не съм свикнал да се натъквам на трупове. Боже мой, трябваше да го видиш. Той определено бе нарязан на ивици.