Даниъл Силва - Крадецът

— Изглеждате добре — каза генерал Ферари. — Завръщането ви във Венеция явно ви понася.

— Откъде знаете, че съм тук?

Втората усмивка на генерала трая малко по-дълго от първата.

— Наясно съм с почти всичко, случващо се в Италия, особено когато става дума за вас.

— Откъде разбрахте? — попита отново Алон.

— Когато поискахте разрешение от нашите разузнавателни служби да се върнете във Венеция, те изпратиха тази информация на всички заинтересовани министерства и полицейски подразделения. Едно от тези места беше Дворецът.

Дворецът, за който говореше Ферари, се издигаше на площад „Сант Игнацио“ в старинния център на Рим. В него се помещаваше Отделът за защита на културното наследство, който бе по-известен като Артистичния отряд. Генерал Ферари оглавяваше този отдел. И беше прав за едно нещо, помисли си Габриел. Генералът знаеше повечето от случващото се в Италия.

Син на учители от обеднялата област Кампания, Ферари отдавна бе смятан за един от най-способните и компетентни служители на правоохранителните органи в Италия. През 70-те години на XX в., по време на терористичните атентати в Италия, той бе помагал за неутрализирането на крайно лявата организация „Червените бригади“. След това, по време на мафиотските войни през 80-те години, бе служил като командир в „заразения“ от камората неаполски участък. Постът бе толкова опасен, че съпругата на Ферари и трите му дъщери бяха принудени да живеят под двайсет и четири часова охрана. Самият Ферари бе обект на многобройни покушения, в това число и писмо бомба, което бе отнело едното му око и двата му пръста.

Назначаването му за шеф на Арт отряда трябваше да бъде награда за дългата му и забележителна кариера. Предполагаше се, че Ферари просто ще върви по стъпките на своя с нищо неотличаващ се предшественик, че ще прелиства документи, ще провежда дълги римски обеди и от време на време ще намира по един-два от стойностните музейни експонати, които се крадяха всяка година в Италия. Вместо това, той веднага се зае с модернизирането на някога ефективния отряд, който бе оставен да атрофира с напредването на годините и липсата на грижи. Няколко дни след назначението си Ферари уволни половината от персонала и бързо попълни редиците с енергични млади полицаи, които действително знаеха нещо за изкуството. Той им издаде една проста заповед. Него не го интересуваха особено уличните престъпници, които се забъркваха в кражбите на произведения на изкуството; Ферари искаше големите риби, шефовете, които изкарваха откраднатите стоки на пазара. Не след дълго новият подход на генерала даде резултати. Повече от дузина големи крадци сега бяха зад решетките, докато статистиката за кражбите на предмети на изкуството, макар и все още внушително висока, започваше да показва подобрение.

— И така, какво ви води във Венеция? — попита Габриел, като поведе Ферари между временните езера в Кампо Сан Дзакария.

— Имах работа на север и по-конкретно — край езерото Комо.

— Нещо е било откраднато?

— Не — отговори генералът. — Някой е бил убит.

— Откога труповете са работа на Арт отряда?

— Откогато покойникът има връзка със света на изкуството.

Алон спря и се обърна към генерала.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза той. — Защо сте във Венеция?

— Тук съм заради вас, разбира се.

— Какво общо има с мен някакъв труп край езерото Комо?

— Човекът, който го е намерил.

Генералът отново се усмихна, но изкуственото му око се взираше безизразно в пространството между тях. „Това е окото на човек, който знае всичко — помисли си Габриел. — Човек, който няма намерение да приеме „не“ за отговор.“

Те влязоха в църквата „Сан Дзакария“ през главния вход, гледащ към площада, и се насочиха към прочутата олтарна картина на Белини. Пред нея стоеше група туристи, на които екскурзоводът високопарно разказваше за последната реставрация на картината, без да подозира, че човекът, който я бе извършил, се намираше сред публиката му. Това се стори забавно дори на генерал Ферари, макар че след малко погледът на единственото му зрящо око започна да блуждае.

Творбата на Белини бе най-значимата картина в „Сан Дзакария“, но църквата притежаваше и няколко други забележителни платна, в това число творби на Тинторето, Палма ил Векио и Ван Дайк. Това беше само един пример защо карабинерите поддържаха специален отдел от детективи, занимаващи се с престъпления, свързани с предмети на изкуството. Италия беше благословена с изобилие с две неща: изкуство и професионални престъпници. Голяма част от произведенията на изкуството, като тези в църквата, бяха слабо защитени. И много от престъпниците бяха твърдо решени да откраднат и последното от тях.