Даниъл Силва - Крадецът

Реставраторът сложи компактдиска с операта „Бохеми“ в стереоуредбата и миг по-късно храмът се изпълни с началните ноти на „Не съм в настроение“. Докато Родолфо и Мими се влюбваха в малката парижка мансарда, той стоеше сам пред творбата на Веронезе, като старателно отстраняваше повърхностното замърсяване и пожълтелия лак. Работеше с постоянен и простичък ритъм — потапяне, завъртане, изхвърляне… потапяне, завъртане, изхвърляне, — докато платформата се осея с топчета от замърсен памук с остра миризма. Веронезе бе усъвършенствал различни формули за получаването на бои, които не избледняваха с времето, и когато реставраторът отстранеше тютюневокафявия лак от всеки мъничък участък, цветовете отдолу грейваха ярко. Изглеждаше така, сякаш майсторът бе положил боите върху платното предния ден, а не преди четири и половина века.

Църквата бе на разположение на реставратора още два часа. След това, в десет часа, той чу тропот на ботуши по каменния под на храма. Ботушите принадлежаха на Адриана Дзинети — чистачка на олтара и прелъстителка на мъже. След това дойде Лоренцо Вазари — талантлив реставратор на стенописи, който почти сам бе върнал към живот „Тайната вечеря“ на Леонардо. После се чу конспиративното тътрене на краката на Антонио Полити, на когото, за голямо негово раздразнение, бе възложена реставрацията на паната на тавана, вместо на главната олтарна картина. В резултат на това той прекарваше дните си, проснат по гръб като съвременен Микеланджело, гледайки сърдито към обвитата платформа на реставратора високо над презвитерия.

Реставраторът и другите членове на екипа не за първи път работеха заедно. Преди няколко години те бяха извършили значителни реставрационни работи в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо, а преди това и в църквата „Сан Дзакария“ в Кастело. По онова време другите познаваха реставратора като блестящия, но изключително потаен Марио Делвекио. По-късно те бяха научили заедно с останалата част на света, че той е легендарният израелски разузнавач и екзекутор Габриел Алон. Адриана Дзинети и Лоренцо Вазари бяха успели дълбоко в душата си да простят измамата на Габриел, но не и Антонио Полити. Като по-млад веднъж той бе обвинил Марио Делвекио, че е терорист, и сега продължаваше да счита Габриел Алон за такъв. Антонио тайно подозираше, че именно заради Габриел прекарва дните си във висините на нефа, легнал по гръб и изкривен, изолиран от всякакви човешки контакти, с капещи върху лицето му разтворител и боя. Паната изобразяваха историята на царица Естир. „Със сигурност — казваше Полити на всеки, който искаше да слуша — това не е случайно.“

В интерес на истината Габриел нямаше нищо общо с решението; то бе взето от Франческо Тиеполо — собственик на най-известната реставраторска фирма в област Венето и ръководител на проекта в църквата „Сан Себастиано“. С мечешка фигура и заплетена прошарена брада, Тиеполо беше човек с огромни апетити и страсти, способен на яростен гняв и още по-силна любов. Докато крачеше към средата на нефа, той, както винаги, бе облечен в свободна, подобна на туника риза и със завързан на шията копринен шал. Облеклото го правеше да изглежда така, сякаш надзираваше строителството на църквата, а не нейната реставрация.

Тиеполо спря за кратко да хвърли изпълнен с възхищение поглед на Адриана Дзинети, с която някога бе имал любовна връзка — една от най-зле пазените тайни във Венеция. След това се изкатери по скелето на Габриел и тромаво се промуши през процепа на брезентовото покривало. Дървената платформа сякаш се огъна под огромната му тежест.

— Внимавай, Франческо — каза Алон и се намръщи. — Подът на олтара е от мрамор и се намира доста далече от нас.

— Какво казваш?

— Казвам, че може би е разумно да свалиш няколко килограма. Започваш да развиваш свое собствено гравитационно притегляне.

— Че какво толкова ще стане, ако отслабна? Мога да сваля двайсет килограма и ще бъда все така дебел. — Италианецът направи крачка напред и заразглежда олтарната картина над рамото на Габриел. — Много добре — каза той с насмешливо възхищение. — Ако продължаваш с това темпо, ще приключиш навреме за първия рожден ден на децата ти.

— Мога да го направя бързо — отговори Алон, — или да го направя както трябва.

— Двете не са взаимно изключващи се, нали знаеш. Тук, в Италия, нашите реставратори работят бързо. Но не и ти — добави Тиеполо. — Дори когато се правеше, че си един от нас, винаги работеше много бавно.