Даниъл Силва - Крадецът

— И какво трябва да направя в замяна?

— Една малка услуга.

— Колко малка?

Димбълби си наля още една чаша вино и разказа на Ишърууд останалата част.

Изглежда, Оливър Димбълби наскоро се бе запознал с един емигрирал англичанин, който колекционирал настървено, но без помощта на квалифициран изкуствовед, който да го насочва. Нещо повече, финансите на този англичанин явно вече не бяха това, което някога са били, така че се налагаше бърза разпродажба на част от неговите притежания. Димбълби се беше съгласил да хвърли дискретен поглед на колекцията, но сега, когато вече трябваше да пътува, не можеше да приеме перспективата да се качи отново на самолет. Или поне така твърдеше той. Ишърууд подозираше, че истинските му мотиви да се откаже от пътуването се кореняха другаде, защото Оливър Димбълби представляваше задни мисли, облечени в плът.

Въпреки това, имаше нещо в идеята за това неочаквано пътешествие, което привлече Джулиан, и против всякакъв здрав разум, той прие предложението на мига. Същата вечер Джулиан опакова малко багаж и в девет часа на следващата сутрин се настани на мястото си в първа класа на самолета на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет 576 направо до летище „Малпенса“ в Милано. По време на полета Ишърууд изпи само една чаша вино — за кураж, както си каза — и в дванайсет и половина на обяд, когато се качи във взетия под наем мерцедес, той бе напълно спокоен. Джулиан се отправи на север към езерото Комо без помощта на карта или джипиес. Високоценен изкуствовед, специалист в областта на венецианските художници, Ишърууд бе пътувал безброй пъти до Италия, за да обикаля църквите и музеите. Въпреки това, той винаги с радост се възползваше от възможността да се върне там, особено когато някой друг плащаше сметката. Джулиан Ишърууд бе французин по рождение, англичанин по възпитание, но в неговите хлътнали гърди биеше романтичното, недисциплинирано сърце на италианец.

Английският емигрант с намаляващи финансови ресурси го очакваше в два часа. Според набързо написания от Димбълби имейл той живееше на широка нога на брега на югозападния ръкав на езерото, близо до град Лалио. Ишърууд пристигна няколко минути по-рано и установи, че величествената порта е гостоприемно отворена за него. Наскоро павирана алея за коли го отведе до настлан с чакъл преден двор. Той паркира близо до частния кей на вилата и се отправи към входната врата, минавайки край една монолитна статуя. Като позвъни, никой не му отвори. Ишърууд погледна часовника си и натисна втори път звънеца. Резултатът бе същият.

В този момент щеше да бъде по-умно от страна на Джулиан да се качи в наетия си автомобил и да напусне езерото Комо възможно най-бързо. Вместо това, той натисна дръжката и за съжаление откри, че е отключено. Ишърууд открехна вратата няколко сантиметра, извика поздрав към тъмната вътрешност, а след това пристъпи неуверено в просторното антре. Той мигновено видя локвата кръв на мраморния под и двата висящи във въздуха боси крака, както и подутото синьо-черно лице, което се блещеше отгоре. Джулиан усети, че коленете му омекнаха, и му се стори, че подът се надигна да го посрещне. Той коленичи за момент, докато премине позивът за повръщане. После се изправи несигурно на крака и закрил с ръка устата си, излезе, препъвайки се, от вилата и се насочи към колата си. И макар че тогава не го осъзна, проклинаше тумбестия Оливър Димбълби на всяка крачка от пътя си.

Рано на следващата сутрин Венеция загуби още една битка в своята древна война с морето. Приливните вълни довлякоха най-различни морски твари във фоайето на хотел „Киприяни“ и заляха Барът на Хари . Неколцина датски туристи отидоха на сутрешно плуване на площад „Сан Марко“; масите и столовете от кафене „Флориан“ се блъскаха в стълбите на базиликата като отломки от потънал луксозен лайнер. За първи път гълъбите не се виждаха никъде. Повечето разумно бяха отлетели от наводнения град в търсене на суша.

Имаше обаче някои райони на Венеция, където наводнението бе по-скоро неудобство, отколкото бедствие. В действителност реставраторът успя да намери един малък архипелаг сравнително суха земя, простираща се от вратата на апартамента му в сестиера 3 3 Венеция е разделена на шест административни района, наричани сестиери. — Б.пр. Канареджо до Дорсодуро, в южния край на града. Реставраторът не беше венецианец по рождение, но познаваше уличките и площадите на Венеция по-добре от повечето местни жители. Той бе изучил занаята си в този град, бе обичал и скърбил в него и веднъж, когато бе известен с чуждо име, враговете му го бяха прогонили от Венеция. Сега, след дълго отсъствие, се беше върнал в любимия си град — град на водата и картините, — единствения град, където някога бе изпитвал нещо подобно на удовлетворение. Не и покой обаче; за реставратора покоят бе само период между последната и следващата война. За него спокойствието беше мимолетно, лъжовно. Поетите и вдовиците мечтаеха за него, но мъже като реставратора никога не си позволяваха да бъдат съблазнени от представата, че такова състояние на вътрешен мир е постижимо.