Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— В портфейла има кредитни карти и лична карта.

Отворих паспорта и с ужас видях, че е моят собствен.

— Как сте го взели?

— Ериния го прибра, докато си бъбрехте във вашия апартамент. Тогава решихме, че ще ни послужи като предпазна мярка, за да не духнете нанякъде.

— Значи ще вляза в Ирак с истинското си име?

— Не можем да рискуваме на митницата. Властите там са много строги.

Направо не вярвах на ушите си. За мен щеше да е истинска благословия да мина през митническия контрол, където лесно можех да се спася от тях.

Уорд сякаш прочете мислите ми и взе един телефон, който лежеше на масата пред нас. Беше огромен и масивен, като дистанционно с антена. Уорд видя, че го гледам, и ми го показа.

— Сателитен телефон. Там, където отиваме, няма много обхват.

Той набра някакъв номер, изчака около минута и поздрави човека отсреща.

— Доведи я до телефона — каза и ми подаде слушалката. — Някой иска да ви поздрави.

Изтръгнах апарата от ръката му и го притиснах до ухото си.

— Тук Джон Медисън.

Зачаках, но никой не отговаряше. Чувах само белия шум на линията. Върнах телефона на Уорд.

— Там няма никого. Пак ли ми въртите номера?

Уорд грабна слушалката и почти изкрещя в нея:

— Говори с него, както са ти казали, или за теб ще стане по-лошо!

Сигурно беше Лоръл. Беше истинско облекчение да разбера, че още не им се беше дала.

Когато отново взех телефона, тя заговори:

— Принуждават ме да приказвам с теб. Идеята не е моя.

— Радвам се да те чуя — отвърнах.

— Гласът ти звучи странно. Сякаш казваш нещо, минава време и чак тогава те чувам.

Щеше да се побърка, ако знаеше колко далече бях от нея.

— Намирам се в много голяма стая на последния етаж на сградата. Прилича на пещера. Сигурно има ехо. Държиш ли се?

— Ти сериозно ли? Да, добре съм. Всяка секунда се чудя как точно ще го направят. Може би ще го замаскират като катастрофа. — Гласът й се пречупи.

— Лоръл, ако се канеха да ни убият, вече щяха да са го направили. Опитай се да мислиш за това.

Чух смеха й, но той идваше от дълбоката пропаст, пълна с неверие и отчаяние, в която беше паднала. Уорд протегна тлъстата си ръка в знак, че иска да прекратя разговора. Не му обърнах внимание.

— Още мъничко, Лори. Вече почти получиха това, което искат. А имам и още информация, която мога да изтъргувам.

Не чух отговора й, защото Лазар изтръгна телефона от ръката ми и го върна на Уорд, който го изключи и го прибра в куфарчето до краката си. После стана.

— Значи още имате ценна информация, така ли? Бих искал да я чуя.

— Казах го, за да я успокоя.

— Този път май че ви вярвам. Но ако на митницата или в летището се случи нещо — край с нея. И с вас, разбира се. Ериния носи наркотиците със себе си.

— Искате да кажете, че ще ме инжектира с хероин насред летището?

— О, тя има и други полезни химикали. Знаете ли какво е тайпан?

— Змия.

— Най-отровната сухоземна змия на света. Отровата й ще спре дишането ви за по-малко от минута. Ериния има и от нея, както и отлична система за инжектиране. — Той изчетка сакото си и поигра с възела на вратовръзката си. — Сега да се върнем към причината за посещението ни тук. Отиваме на едно място, наречено Афион. Чували ли сте за него?

— Не.

— Това е град, прочут с килимарите си. Ние сме на работно пътуване и ще купуваме редки килими. Нали можете да говорите като специалист по темата, ако ви попитат?

— Вие сте луд. В центъра на военна зона ще им разказвате измислици за килими?

— Нека аз преценя това. — Уорд приключи разговора и тръгна към изхода. Последвах го, а зад мен се помъкна и Лазар.

Нямаше и следа от Шим и пилотите. Както и предполагах, бяхме влезли в хангар, където ни чакаше само Ериния. Изглеждаше бледа и изнурена. Обикновено съвършената й платиненоруса коса беше рошава. Очите й бяха подпухнали и около тях имаше тъмни кръгове. Дали Уорд не я бе наказал за допуснатите грешки? Или може би все пак й беше останала някаква съвест. Може би й костваше нещо да наранява другите.

Пред хангара чакаше черен „Мерцедес“ седан. Но не това ме накара да се закова на място. На известно разстояние от нас се изправяше блестяща модерна сграда, обградена от международни пътнически самолети като главина на колело от спици. Не се виждаше нито един военен самолет. Преди Ериния или Лазар да успеят да ме задържат, аз сграбчих рамото на Уорд и насила го обърнах с лице към себе си.

— Това очевидно не е Багдад. Къде сме?

Той се изсмя подигравателно.