Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Вратата се удари в стената и влезе Джейкъб Уорд.

— Да започваме. Имахте време да размислите над положението си, така че сега може да ми кажете къде е отишъл Томас.

— Първо искам да видя Лоръл.

— Мислех, че вече приключихме с този въпрос.

— Не мога да се съглася.

Ръката ми експлодира от осакатяваща болка, когато Шим я издърпа нагоре. Един жест на Уорд го накара да ме остави.

— Готов съм да покажа благосклонност — каза той и махна на Шим. Двамата ме изведоха от стаята. Тръгнахме по подземния коридор, докато не стигнахме до друга подобна килия. В тази обаче имаше евтина койка и един стол.

Лоръл лежеше на койката. Когато влязох, Ериния стана от стола. Хукнах към Лоръл, която лежеше по корем и не мърдаше.

— Аз съм, Лоръл, Джон!

Тя се размърда и се обърна на една страна. Прегърнах я и й помогнах да седне. Тя се свлече на рамото ми и остана така, опряна на моето тяло. Погледът й беше мътен. Примига и се взря в лицето ми така, сякаш не вярваше, че наистина съм там. Хванах ръката й. Беше студена и потна.

— Наистина ли си ти? — попита тя. — Как влезе тук?

— Доведоха ме. Отказах да говоря, докато не ми позволят да те видя.

Тя се отдръпна.

— Не ме докосвай!

Твърде късно си спомних, че ръцете й са били вързани.

— Сигурно китката още те боли.

Когато я погледнах обаче, видях колко е ядосана.

— И какво си мислеше, че ще постигнеш, като ме видиш? Вече ми отне всичко. Когато още вярвах, че си на свобода, поне имах мъничко надежда. Ще ми се никога да не бях отваряла вратата, когато дойде първия път да ме утешаваш. Утешител такъв! Как само ми съчувстваше за Хал! Как се кълнеше, че ще ме защитаваш! Направо не мога да те гледам.

Исках да й кажа, че греши, че ако не бях аз Ериния вече щеше да я е убила, но тя не бе в състояние да слуша такива неща. Освен това не бях ли се опозорил вече, като бях донесъл лош късмет на всички, които обичах?

Станах и се опитах да измисля нещо за сбогуване, което малко да я успокои.

— Дръж се, Лори. Ще намеря начин да ни измъкна оттук. Те искат само гравюрата. — Не исках да я плаша още повече, като й кажех, че Томас се е погрижил повече да не я видим.

По тялото й премина тръпка. Имаше още една горчива дума за мен.

— Не се заблуждавай. Повече никога няма да се видим. Това може би е и хубаво.

— Трябва й лекарска помощ — казах на Ериния. — Трябва да я пуснете.

— Тук не се навъртат много лекари — изсъска тя. — Време е да се махаш.

Уорд и шутът чакаха пред импровизираната килия на Лоръл.

— Получихте своята част от сделката. Къде е Томас?

Нямаше да се дам толкова лесно.

— Първо ми кажете нещо. Нали Ериния е отвела Лоръл? Предполагам, че я е упоила?

Уорд кимна.

— Значи тя дори не помни къде се намира сградата?

— Да — отвърна Уорд.

Треперех от гняв, но заради Лоръл се опитах да запазя спокойствие.

— Предполагам и че не знае за вас. Вероятно е виждала само Ериния.

Ериния изпуфтя с досада.

— Забрави, Медисън. Виждаме накъде биеш.

— Няма да я пуснем — каза Уорд с толкова естествен тон, сякаш си поръчваше пица. — Поне не веднага. Разбирам обаче за какво мислите и сте прав, тя почти няма да има какво да каже на полицията, когато я освободим. Това трябва да ви поуспокои. Имате избор — ези или тура. Добре ще е да си говорим простичко. Съдействайте ни и тя ще бъде свободна. Откажете — и тя ще умре.

Трябваше да призная, че арсеналът ми се опразни. Единствената ми възможност бе да чакам да се появи някаква нова възможност.

— Той е в Багдад. Имам адреса. — Бръкнах в джоба си за смачканото листче, на което бях записал адреса, и го подадох на Уорд. Той го погледна и веднага го предаде на Ериния.

— Провери това.

Когато разбра, че съм му казал всичко, което знам, ме отведоха обратно при Шим. След около час Уорд и Ериния се върнаха и ме повлякоха по коридора. Шутът натискаше главата ми надолу, така че виждах само широкия гръб на Уорд. Яките му мускули набръчкваха плата на сакото.

— Къде отиваме сега? — попитах.

— Във Вавилон — отвърна той. — Имате късмет.

Вторник, 7 август 2003 г., 10:30 ч. сутринта

Колата ни закара до малко летище, вероятно разположено в Ню Джърси. Лоръл остана затворничка в Ню Йорк, за да осигури съдействието ми.

Надушвах гориво и видях, че настилката проблясва от дъждовната влага. Бяхме спрели пред малък самолет. Дестинацията ни беше Багдад, а не мястото на древния Вавилон. Обаче Уорд не се нуждаеше от мен, за да намери адреса, който му бях дал. Защо си правеше труда да ме праща в страна, която изобщо не познавах, и то по време на война? Не получих никакъв отговор, когато го затрупах с въпроси за причините да ме води там. Фактът, че бяха отложили изтезанията, ми говореше, че се нуждаят от мен за нещо. Но какво беше то?