Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Наблъскаха ме в задната част на самолетчето „Лиърджет 35“. Смешното беше, че бях летял с подобен самолет само преди един-два месеца, когато трябваше да доставя една италианска керамика, купена от мой клиент. В този обаче задната част на кабината бе закрита със завеса, а част от седалките бяха махнати. Прозорците бяха замазани с черна боя. Явно не бях първият, когото принуждаваха да пътува против волята си.

Шутът щракна метални белезници на дясната ми китка и прикрепи другата гривна за една дръжка, която стърчеше от стената. Тялото продължаваше да ме боли. Свлякох се на пода. Мъжът закопча предпазния си колан. Сега беше облечен в костюм, но той не разхубавяваше това същество с мазна черна коса и мъртвешки бледа кожа. Очите му бяха невероятно странни, почти жълти.

Виждах червената татуировка на китката му, но ръкавът покриваше почти половината, така че не можах да разбера какъв знак има на нея. Предполагах, че Ериния и Шим бяха отпред с Уорд. Започнах да ги броя наум — Венера, Марс, Юпитер. Бях стигнал до заключението, че Уорд е Юпитер, началникът. Ериния беше Венера, а Шим — Марс. Лоръл каза, че Хал бил Сатурн. Значи шутът трябваше да е Меркурий. Не приличаше на вестител на боговете.

Тъй като ми предстоеше да прекарам в компанията му повече от денонощие, реших да стопя малко враждебността помежду ни.

— Ти кой си? — попитах.

Той не ме разбра и изръмжа:

— Лазар.

— Това истинското ти име ли е?

— Вече да.

— Как го избра?

— Лекарите ме спасиха от сигурна смърт. Понякога може да ти описвам нещо, а пък ти ще трябва да се сетиш за останалото.

Какъв кретен.

— Къде стана това?

— В Чечня.

— Но защо си бил там?

— Ама ти наистина нищо не знаеш, нали? Всички сме в тези дупки. Ти си се наливаш с кафенца и мартинита, продаваш си снобското изкуство и не знаеш нищо за истинския свят.

— Ти предизвика катастрофата пред онова кафене, нали?

— Уорд ми каза да те уплаша, не да те убивам.

— Един човек беше ранен зле. Това не те ли притеснява?

— Сам го каза — беше си катастрофа. Аз само се опитах да спукам гумата на камиона. Така или иначе, не е редно да разговарям с теб.

Бях затворен с него за дълго. С една спирка за гориво пътуването с обикновен самолет отнемаше почти цял ден. Това самолетче щеше да спира повече пъти, за да зарежда, а по-бавната скорост, която развиваше, щеше допълнително да удължи полета. Преди ме заплашваше само една малка група хора. В Ирак обаче заплахата щеше да нарасне десетократно. В Багдад нямаше безопасни места.

Лазар бръкна в сакото си и извади нож. Острието му беше зловещо, широко и назъбено. Започна да си играе с него, като се преструваше, че се цели в мен и хвърля. Когато се умори от тъпата си игра, ми даде няколко кутии топло безалкохолно, един смачкан сандвич с пастърма и празна пластмасова бутилка, в която да пикая. Трябваше да поема всичко това със свободната си лява ръка.

Представих си другите — Ари сигурно вечеряше в някой скъп лондонски ресторант, Томас беше в Ирак и се криеше на сигурно място, оная врачка Даян Чен си тананикаше заедно с музиката и кибичеше с останалите клиенти на бара. Предсказанията й се бяха оказали толкова точни, че според мен трябваше сериозно да се отдаде на врачуването. Почувствах тежестта на талисмана на Ари върху гърдите си. Дори богът на слънцето ме беше предал.

Спах неспокойно и накрая се събудих напълно дезориентиран и замаян. Знаех, че летим от много часове, и смътно си спомнях, че по някое време бяхме кацнали и отново бяхме излетели — и това беше всичко. Сигурно бяха сипали приспивателно в питието ми.

Самолетът започна да се спуска и стомахът ми се обърна. Чух удара от съприкосновението на колесника с пистата и усетих контакта с твърдата земя. Писъкът на двигателите започна да заглъхва. Докато се движехме бавно към местоназначението си, Лазар отключи белезниците ми. Разплетох крака и се опитах да стана, но едва не паднах. Ставите ми протестираха, сякаш бяха поне на осемдесет години. Лазар разтвори завесите.

— Иди отпред. Уорд е там.

Щом ме видя, Уорд ми махна да се приближа и посочи един стол край масата срещу себе си. Лазар застана на пост зад гърба ми. В кабината нямаше никой друг. Опитах се да надникна през прозорците, но видях само белезникава стена и заключих, че сигурно сме в някакъв хангар. Уорд бръкна в джоба си и извади портфейл и тъмносин паспорт, на чиято корица блестеше Държавният печат на САЩ. Хвърли ги в скута ми.