Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Уорд реши да се изфука и пак влезе в ролята на умния професор.

— От този хотел се открива една от най-красивите гледки към Златния рог. Вече не е толкова модерен и затова обичам да идвам тук. Построен е през 1892 година, скоро след прокарването на железопътната линия „Ориент експрес“ до Истанбул. Влаковете довели нова вълна завоеватели — английските туристи, които търсели мистиката на Близкия изток. Агата Кристи е написала „Убийство в Ориент експрес“ в хотел „Пера Палас“ само на няколко крачки оттук, а през 20-те години в същия този бар е седял Ърнест Хемингуей.

— Тук е доста лъскаво за Хемингуей. Чел съм, че в Китай е пиел вино от буркан с осем змии вътре. — Наслаждавах се на раздразнението, което се изписа на лицето на Уорд, когато го прекъснах.

На вратата се появиха двама мъже. Ериния се усмихна с известно облекчение и тръгна към тях. Предположих, че единият е около тридесетгодишен, а другият, чиято коса бе изпъстрена със сиви кичури, беше на около петдесет. Носеха обикновени костюми без вратовръзки и черни очила, макар вече да се беше мръкнало. По-младият имаше златен часовник с дебела верижка. Приличаха на герои от „Кръстникът 3“.

Уорд им предложи питиета с артистичен жест, но те отказаха. Ериния не си направи труда да ни представи, или поне така изглеждаше, защото говореше нещо на турски. Когато свърши кратката си реч, сивокосият мъж погледна Уорд и кимна.

— Попитай ги преди колко време са го видели — каза й Уорд. Тя преведе, изслуша отговора и отвърна:

— Вчера вечерта в гробницата. Мазар — тя посочи по-възрастния, — потвърди, че още се намира в района.

За кого ли говореха? За Томас? Той ми беше казал, че съкровището идвало от Анадола. Знаехме, че има връзка с Фригия, но не можех да повярвам, че ще намерят нещо в Турция. Плячката на Ашурбанипал е била пренесена в Асирия преди хилядолетия. И все пак не можех да бъда сигурен, че Томас ми е казал истината.

— Тогава къде точно отиваме? Нямам желание да гоня Михаля — каза Уорд. Ериния каза нещо на по-възрастния мъж. Той извади телефона си, заговори бързо на турски и отново се обърна към нея.

— Намира се на едно от две възможни места — каза тя. — Или в село Язълъкая, или в село Аязънкьою. Мазар има съгледвачи и на двете места. Мислят, че се е скатал някъде за през нощта и няма да излезе до сутринта. Ако се опита да си тръгне, ще го задържат, докато пристигнете.

Лицето на Уорд почервеня от гняв заради неясния отговор и необходимостта да разчита на Ериния, която знаеше езика.

— За Томас Закар ли говорите? — Зададох въпроса си на Уорд. Той се поколеба, но реши да ми каже истината.

— Той е тук, а не в Ирак, както смятахте вие. Предполагам, е решил, че може да ни измами.

Още се съмнявах, че това е така, но си замълчах.

Храната пристигна. Имаше няколко предястия — едното поднесено със сос джаджък от кисело мляко, имамбаялдъ, пилаф и феноменално вкусен дюнер кебап. Започнахме трескаво да се храним, защото Уорд бързаше да тръгнем.

Когато се върнахме в колата, отново трябваше да седна между Ериния и Лазар. Предишният шофьор беше изчезнал и зад волана седна Мазар, който наду колата с невероятна скорост. Спътникът му ни последва със син миниван „Форд Еконолайн“. Никога нямаше да настигне мерцедеса, помислих си аз.

Миризмата на острия парфюм на Ериния ме отвращаваше, както и близостта на твърдото, ръбесто тяло на шута. През цялото пътуване останах буден въпреки късния час. Биологичният ми часовник напълно се беше разбил от полета.

През предното стъкло можех да видя как с наближаването на зората светлината започва да се процежда по източното небе. Теренът беше хълмист, с червеникава почва, по която се мяркаха тъмнозелени туфи трева и друга растителност. От време на време минавахме през дефилета и тук-там по някоя овощна градина или стопанство. Сърцето ми отново подскочи. Какво не бих дал да имам свободата да опозная собствената си страна!

Отварях си очите за крайпътни знаци, за да разбера накъде отиваме. По едно време минахме покрай голям град на име Ескишехир и продължихме на изток по магистрала Е-90. Скоро след това разбрах, че сме изгубили минивана. Когато двайсетина минути по-късно доближихме още един град, шофьорът се обърна и заговори на Ериния.

— Стигнахме Чифтелер — каза ни тя. — Тук ще завием.

Свърнахме надясно по еднопосочен черен път и скоро стигнахме някакво селище. Колата рязко спря и Мазар посочи групата къщи пред нас.

— Язълъкая 56 56 На турски език името означава „надписана скала“. Мястото се намира близо до древната столица на Хетското царство и е било свещено за хетите. — Бел.прев. — каза той.