Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— На международното летище „Ататюрк“. Добре дошъл в родината си, Медисън!

— Нали трябваше да идем в Багдад и да намерим адреса, който ви дадох?

— Оплаквате ли се, че сте на посещение в родната си страна?

Лазар се изхили на забележката на Уорд. Казах му да го духа.

— Какво става тук, Уорд?

— Просто едно малко отклонение — отвърна той. — Насладете му се, докато можете.

Минахме лесно през митническия контрол. Не направих опит да бягам, защото в главата ми още звучеше изтънелият от страх глас на Лоръл. Не се и съмнявах, че Ериния беше способна да използва отровата си. Трябваше да изчакам подходящия случай и да съм сигурен, че Лоръл няма да пострада, преди да се опитам да бягам. Това означаваше да чакам да се разсеят или да остана насаме с някой от тях.

Според часовника на летището бяхме пристигнали в десет вечерта. В тъмнината не можах да видя нищо през прозорците на колата — градът само се мяркаше пред очите ми. Стори ми се, че видях купола и екзотичните остри минарета на великолепната Синя джамия, но може би просто си въобразявах.

Няколко седмици преди деветия ми рожден ден Самюъл ми беше писал, че ще напусне обекта си в Мосул и ще прекара няколко седмици в Турция. Бях му се примолил да ме вземе със себе си. Евелин ме предупреди да не се надявам много, но и двамата бяхме изненадани, когато той се съгласи. Тя ми купи книга със снимки от Турция и аз я разгледах толкова много пъти, че запомних целия текст наизуст. Още си спомням вида на зелените басейни на Йераполис 55 55 Древен град, построен на върха на Памуккале. — Бел.прев. , където под повърхността на водата се мержелееха мраморни римски колони като призраци от далечното минало. Дни преди полета Самюъл прати телеграма, за да съобщи, че плановете му са се променили. Сякаш бе затръшнал врата в лицето ми. Минаха месеци, докато се оправя от разочарованието.

Тази случка изигра голяма роля в изчезването на интереса ми към родната ми страна. От този момент нататък тя бе за мен само дума в паспорта ми на натурализиран американец. Към това се прибавяше и горчивият привкус от историята, която ми бяха разказали за роднините, които ме били изоставили. Така че гордостта, която изпитах сега, когато за първи път виждах Истанбул, макар и като размазан пейзаж през прозореца на колата, ме изненада. Но първата ми среща с родината бе опетнена от жестоката ситуация, в която се намирах.

Мерцедесът спря пред една изключително красива сграда от жълтеникавобял камък, чиято фасада бе богато украсена със статуи и декоративни розетки.

— Гранд хотел „Лондон“ — обяви Уорд. — Ще влезем тук.

Влязохме в хотела и на мига се пренесохме в миналия век — богати кристални полилеи, викториански тапети и златни статуи в стил ар деко от двете страни на величественото стълбище. Кадифената дамаска на мебелите някога е била бургундскочервена, но бе избеляла с времето.

Уорд хвърли бърз поглед на фоайето, после на часовника си и излая към Ериния:

— Не виждам посрещаните. Мислех, че трябва да ни чакат тук.

— Ще дойдат. Сигурно са се забавили в задръстванията или нещо такова — отвърна тя.

— Плащаме им достатъчно, за да са точни — изсъска той. — Тогава да си намерим маса — умирам от глад.

Уорд отиде до бара, а ние се настанихме на столовете си. Видях, че говори с бармана и му подава пачка банкноти. Залата изглеждаше толкова викторианска, че можеше да мине за филмов декор от времето на британския колониализъм. В бамбукови клетки наоколо имаше живи папагали, които рошеха яркоцветните си пера и се люлееха на пръчките си. От време на време изкряскваха по нещо, но каквото и да казваха, не беше на английски. Почти очаквах да видя героя от романа „Ориент експрес“ на Греъм Грийн да сърба джин с тоник на някое високо столче край бара.

Когато Уорд се върна, настроението му се беше оправило. Пред мен отново стоеше жизнерадостният и весел професор. Беше си талант да скачаш така от мрака на истинския си характер към добродушната усмивка.

— Нашият познат се е обадил в хотела. Скоро ще бъде тук. Казаха ми, че не е обичайно да се вечеря в бара, но аз успях да убедя бармана. Поръчах ни храна и напитки.

— Тук ли ще прекараме нощта?

— Не. Ще останем само за малко, после тръгваме. До дестинацията ни има още пет часа път.

— За града Афион ли говорите?

— На север от него. — Барманът ни прекъсна, като донесе табла с напитки и сервира първо на Уорд, не на Ериния. Почти се кланяше, без съмнение заради огромния бакшиш, който бе получил от него. Заиграх се с идеята да му предам съобщение до нюйоркската полиция, но се съмнявах, че ще успея да го хвана насаме.