Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Слязохме от колата.

— А сега накъде? — попита сприхаво Уорд. Мазар явно разбираше малко английски, защото отново посочи напред. Гледката направо ми спря дъха. Пред нас се издигаше хълм с полегати склонове, осеян с прекрасни къщици с керемидени покриви и стопански постройки. Зад тях се извисяваше усойно скалисто било, направено сякаш от високи каменни кули. Меката вулканична скала бе изгладена от хилядолетните ласки на вятъра и водата, която сякаш бе оформила галерия от гигантски статуи. В средата на хребета, почти на върха на скалите, в камъка бе издълбана фасада на гробница, висока поне тридесет метра. Беше във формата на обикновен правоъгълник с островръх покрив. Изгряващото слънце хвърляше лъчите си право върху нея и розовите отблясъци на камъка ме заслепиха. Специалните ефекти на утринната светлина и контрастът между гробницата и грубия камък около нея я караха да прилича на магическа порта, която по вълшебство се бе появила на скалната повърхност.

Заобиколихме селото. Малцината, които бяха излезли навън в този час, не ни обърнаха никакво внимание. Предположих, че отдавна са свикнали с туристите. Когато се приближихме, видях, че структурата е покрита със сложни геометрични барелефи, а в долната й част има дълбока ниша. Имаше само фасада — вътрешността така и не е била построена.

Уорд не можа да й устои и спряхме отпред.

— Гробът на Кибела — каза той и посочи някакви надписи. — Това е един от най-добрите образци на фригийската писменост. — Обърна се към мен. — Знаете ли легендата за Кибела?

— Отчасти — отвърнах и си спомних какво ни бе разказал Филип Антъни.

— Била е сестра на богиня Ищар и, подобно на нея, символ на плодородието и кръвожадността. В изблик на страшна ревност Кибела заклала жената, която желаел любовникът й Атис. От отчаяние Атис отрязал собствените си гениталии с остър кремъчен нож. — Уорд се усмихна. — Не бихте искали да си имате неприятности с тази дама.

Оставихме паметника зад гърба си и закрачихме към изсечена в скалата стълба. Ериния вървеше до Мазар и му говореше нещо бързо. Лазар остана на опашката на малката ни процесия. Стигнахме до стълбата и се заизкачвахме. Стъпалата бяха неравни и изронени на много места. Нямаше парапет. От двете страни ни притискаха назъбените стени на скалните кули. Стълбата приличаше на пътека в катедрала. Мястото сякаш бе родено от развихрената фантазия на Гауди.

Дори в ранната сутрин жегата вече започваше да се усеща и Уорд — най-тромавият от нас, започна да пъхти и да се задъхва. Вървях точно зад него и забелязах, че краката му треперят — или заради усилието, или, което беше по-вероятно, от страх от височините. От време на време в скалата зейваха цепнатини и пътеката рязко се накланяше надолу. Нужно беше само едно побутване и Уорд щеше да се срине в пропастта. Можех да изпълзя след него, да взема телефона му и да се опитам да избягам. Може би. Но Ериния и Лазар щяха да ме последват като ловджийски кучета.

Стълбите отвеждаха до една естествена арка в скалата. През отвора й блестеше кръг лазурносиньо небе. Когато излязохме от другата страна, се озовахме на плоското плато на върха на хребета. Пред краката ни се простираха руините на акропол. На скалата бе издълбан релеф с каменни олтари и странни фигури в дълги роби и конични шапки. Ветрецът разроши косата ми. Бях поразен от магията на мястото.

Водачът ни махна и клекна на края на скалата. Ериния се приближи и също надникна.

— Тук има скална тераса, която се издава от входа на друга гробница на около петнайсет метра надолу. Лазар и аз можем да идем да й хвърлим един поглед.

Уорд ме погледна и отвърна:

— Не. Единият от вас трябва да остане с мен.

Изругах под нос. За частица от секундата в мен се бе събудила надеждата, че групата ще се раздели и ще остана насаме с него.

Загледахме как Ериния започна да се спуска. Силното й, атлетично тяло й помогна да стигне до скалната площадка за нула време. Когато стъпи на нея, телефонът на нашия водач иззвъня. Той проведе кратък, напрегнат разговор и изкрещя нещо на Ериния. Тя изпсува и започна да се катери обратно.

— Мазар ми каза, че току-що са видели Томас в другото село — извика ни тя. Уорд се спусна към Мазар и закрещя в лицето му обвинения, в които се чуваше и по някоя мръсна дума. Водачът също не му остана длъжен, но на турски.

— Писна ми от всичко това. — Уорд впери очи в Ериния, която най-сетне се изкачи до върха. Изглеждаше готов да я удари. — Казаха ни, че Закар е тук.