— Откъде знаете това? — попитах. Уорд посочи към Мазар.
— Той е довереник на Томас. Свърза се с нас чрез посредник, един от верните приятели на Ериния. Гробницата, която Томас е открил, е запечатана още от падането на фригийската империя.
— И вие мислите, че старецът е знаел това?
— Разбира се, че не. Просто си е мислел, че искаме да видим подземните християнски светилища.
— И защо избрахте точно Мазар за тъмното си дело?
— Заради най-убедителната възможна причина. Томас не му е давал достатъчно пари. А аз му предлагам голям дял от печалбата.
Когато Томас ми беше казал за скритото асирийско съкровище, бях приел думите му като преувеличение, но това, което каза Уорд, вече граничеше с фантазията. В продължение на хиляди години тези места са били преравяни сантиметър по сантиметър от иманярите. Отдавна щяха да са намерили един скрит гроб. Съществуването на тайна гробница, пълна със съкровища, в един подземен турски град беше толкова вероятно, колкото и Светият Граал да се появи в Кливланд. Фанатичното му желание да открие нещо колосално го бе накарало да изгуби всякаква представа за действителността.
Обаче ми хрумна една идея. Подобната на пчелна пита мрежа от килии и проходи, с каквито бяха известни тези подземни градове, съдържаше и много свързващи стълби и дупки в подовете. Някои от тези дупки някога са служили като тоалетни или кладенци, но стълбите са били използвани, за да могат хората да достигат до по-долните коридори. Ако внимавах, може би щях да успея да се спусна по някоя от тях и да се измъкна. Това ми даваше мъничък шанс за спасение.
— А защо трябваше да вземате и мен?
— Вие сте нашата застраховка — отвърна Уорд.
— Томас ще се радва да ме види мъртъв. Вече ви казах това.
— Той е долу с още двама мъже и всички са въоръжени. Ще ви сложим най-отпред, докато се пазарим. Ако започнат да стрелят, вие ще ни послужите за щит.
Но вие никога няма да се измъкнете.
Уорд погледна часовника си.
— Томас е долу вече два часа. Трябва да тръгваме. — Посочи към стареца, който лежеше неподвижно на пода.
— Вдигнете го — това бе казано на мен. — Не можем да го оставим тук.
— Сами си вършете мръсната работа. Аз няма да го докосна.
Уорд ми се изблещи.
— Тогава си изберете отровата. Отварата на Ериния или ножът на Лазар? Препоръчвам Ериния. Тя ще ви дари с по-бърза смърт.
Мазар извика още нещо и отиде до стария човек.
— Каза, че той ще носи стареца — преведе Ериния. Мазар вдигна трупа с лекота — старчето едва ли тежеше повече от едно малко момче. Устните му бяха посинели, а главата му се люлееше безпомощно. Отвърнах поглед. Спътникът на Мазар остана на мястото си, за да следи за любопитни съседи.
В стената на зимника бе изсечена груба врата. Отворихме я и влязохме в един тунел. От куките, забити в тавана му, висяха бели коледни лампички и хвърляха бледа светлина в плътния мрак. От двете страни на прохода бяха наковани лавици, отрупани с увити в конопено платно пити кашкавал, прашни буркани с маслини и разни сладка. Тук, долу, бе значително по-хладно.
На рафтовете имаше и множество глинени гърнета. Веднага видях, че са антики, и предположих, че старецът ги е намерил, когато е прокопавал този коридор. Явно си беше запазил по-ценните находки. Тунелът бе укрепен с греди. На всеки десетина крачки от тавана се ронеше пръст заради тежките стъпки на Шим, които тресяха земята. Чудех се колко ли е стабилен този коридор.
Проходът рязко свърши. Кръгла скала, прилична на воденичен камък с дупка в средата, ни препречваше пътя. Очевидно бе направена от човешка ръка.
— Древната врата — каза Уорд. — Използвали са тези дупки, за да стрелят през тях с лъкове.
Отдръпнахме се, а Шим с грухтене изтърколи вратата настрани и разкри втори коридор. Тук вече нямаше електрическо осветление. Уорд включи фенерчето си и един плъх бързешката се скри в някаква пукнатина. Дългата му, гола опашка приличаше на змия, която се шмугва в дупката си. Тук каменните стени бяха по-груби, а таванът — по-нисък. Тунелът миришеше на древни гъби и спори — миризмата на разложение. От едната страна на пода бе издълбан примитивен канал. Шим се видя принуден да се наведе, за да продължи напред. Бяхме влезли в подземния град.
Малко по-нататък стените бяха загладени с пясък. Отгоре бе залепена мозайка — доста повредена, но все още цяла. На нея видяхме византийски християнски символи и сюжети, както и един голям кръст. Под него в скалата бе издълбана квадратна дупка. Реших, че някога е служила като примитивен олтар. Знаех, че в Кападокия тези селища датират отпреди 3500 години — чак от империята на хетите, а може би дори и от по-рано. През вековете те са били използвани от различни култури, които ги бяха разширявали и бяха оставили собствените си незаличими следи. Лабиринтът от стаи и зали представляваше отлична защитна система и предлагаше подслон от обсадите над земята, които можеха да продължат с месеци. Стори ми се, че виждам следи от пушещите факли, които някога са били прикрепвани към тези стени.
Читать дальше