Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

От върха на купа изригнаха камъчета. Изкрещях на Шим да спре, преди да ме погребе ново срутване. Паднаха още камъни, но този път по-бавно. Накрая месестата му ръка се показа. Разчисти мястото около себе си и отново изчезна. Ериния се промуши през дупката и стъпи на купчината, последвана от Уорд. И двамата бяха покрити с жълтеникава скална прах.

От Лазар нямаше и следа. Уорд ме погледна и каза:

— Ето, това ви подхожда, Медисън — прикован сте като мъртво насекомо към пода.

— Но как оцеляхте?

— Основната сила на взрива удари другото помещение. Затрупа и нас, но Шим може да помести и планина, стига да поиска.

— Вдигнете това от мен. Кракът ми е затиснат.

— Мечтайте си — отвърна той.

В някакъв момент си бях въобразил, че съм ценен за тях, макар и да не знаех точно за какво. Вече нямаше нужда да ме използват като щит между себе си и Томас. Уорд знаеше, че е изстискал всичката информация, която можех да му дам. Това означаваше, че и с Лоръл е свършено. Сключих пръсти около един остър камък. Щях да примамя Уорд към себе си и да го забия в главата му. Ако ме чакаше смърт, той също щеше да умре.

Шим разчисти още по-голямо пространство и се промуши през купчината камъни. Уорд насочи лъча на фенерчето си към входа на другата стая. Стори ми се, че виждам тъмна пукнатина, която може би беше част от входа. Другите двама отстъпиха назад, а Шим се зае да издърпва камъните. Ериния повика Лазар, но не получи отговор.

Шим успя да вдигне една огромна плоча и я захвърли настрана като пухена възглавница. От гърлото му се изтръгна вик и той падна назад, за да избегне кошмарната гледка, която се разкри. Видяхме главата и раменете на Лазар. Половината му лице бе смазано. Бялата кост на черепа се виждаше ясно. Кървавата му уста зееше, сякаш се прозяваше. Беше пълна с прах. Острието на ножа бе пронизало меката плът под брадичката му, а тежестта на свлачището го бе нанизала в главата му до дръжката.

Спомних си за онова, което Корин ми беше казала за Хана Джафри. Бяха я убили с камъни и лицето й било смазано до неузнаваемост. А сега същата съдба бе постигнала и Лазар, който лежеше, погребан в пирамидата от паднали камъни.

— Нахвърляй обратно камъните, Шим. Нека поне го погребем достойно — каза мрачно Уорд.

Накрая все пак ме освободиха. Вече бях твърде изтощен емоционално, за да се питам защо. Закуцуках след тях. Завихме наляво по другия коридор и видяхме източника на светлината, която Мазар ни бе накарал да повярваме, че идва от Томас. На пода стоеше голям прожектор. Не видях жици, затова предположих, че се захранва от мощна батерия. Мазар го беше счупил с ритник, преди да избяга.

Новият тунел минаваше на четиридесет и пет градуса от основния проход, по който бяхме дошли. Нямахме представа накъде води, но щом Мазар си беше плюл на петите, значи някъде напред имаше изход. Докато се връщахме, Уорд не спря да кашля. Единственото ни фенерче започна да мига. Ако не намерехме изхода, скоро щеше да се наложи да си проправяме път в тъмнината. Вървяхме дълго и мъчително, докато накрая Ериния посочи слаб кръг светлина, която ставаше все по-ярка, колкото повече я доближавахме. Оказа се, че идва от една от дупките, които бяхме видели в скалите на идване. Излязохме на светло, поспряхме да си поемем дъх и тръгнахме към колата.

Естествено, мерцедеса го нямаше. Бяха оставили синия ван, но за него пък нямахме ключове. Ериния разби вратата и започна да си играе с жиците на запалителя. Уорд кипеше от яд, а Шим ме пазеше неотлъчно. Сателитният телефон на Уорд бе оцелял в срутването без драскотина. Преди да потеглим, той се обади на някого. Каза на Ериния да седне на пасажерското място и сам се намести зад волана. Шим изчака да вляза отзад и се натъпка до мен. Зачудих се дали Ериния беше загубила отровите си, но реших, че точно сега не искам да знам.

Яростта на Уорд, че е бил измамен от Томас, беше толкова силна, че атмосферата в колата можеше да се реже с нож. Мазар беше излъгал, беше го подвел и в крайна сметка беше останал верен на Томас. Възможността да спечели много пари се бе оказала лъжа, на която и той, и Томас са знаели, че Уорд ще повярва. Изпитвах известно задоволство да гледам самоуверения професор, който винаги владееше положението, буквално да се пръска по шевовете. Далеч от удобния си живот в Ню Йорк почвата под краката му се клатеше и той го знаеше.

Страшно засрамен, че е паднал в капана, Уорд мълча гневно през целия път. Обади се само веднъж:

— Щом стигнем в Ирак, всичко ще се промени. Там ние държим козовете.