Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Излязохме на широк път, който някога вероятно е наподобявал парижки булевард. Тогава между платната са расли редици величествени финикови палми. Сега повечето от тях бяха отсечени или взривени и пъновете стърчаха като забити в земята копия. Около тях гниеха кафяви листа. Забелязах, че и Уорд гледа към тях.

— Какво се е случило тук? — попитах.

— Наложило се да ги махнат, защото бунтовниците ги използвали като прикритие. Този път от летището към центъра е едно от най-опасните места в целия град.

— Колко жалко!

Уорд извъртя очи.

— Пробвайте някой път какво е усещането да ви отнесат краката с взрив. И вие ще отсечете едно-две дръвчета, ако вярвате, че това ще ви спаси.

Непрекъснато спирахме за проверка и пътят до хотела се разтегна на цял час. Когато все пак стигнахме, се натъкнахме на бетонни бариери, предназначени да спират евентуалните автомобили с експлозиви, и на гъсто разположени военни патрули. Наложи се да оставим колата и да извървим пеша пътя до входа.

Из хотела патрулираха набити здравеняци в черни военни униформи. Носеха толкова много огнестрелни оръжия, че спокойно можеха да превземат някоя малка държавица. Изненадах се, когато видях, че не бяха американци.

— Пешмерги — каза ми Уорд. — Кюрдски войници. Работят за американците. Не ви препоръчвам да се шегувате с тях.

След като пазачите ни провериха за оръжие, се запътихме към апартамента си — една спалня с дневна и баня. Хотелът беше много запуснат и Уорд ми каза, че е бил ограбен, когато окупационните сили влезли в Багдад. Бутна ме в спалнята и сложи точка на краткия ми флирт със свободата, като прикова китката ми за таблата на леглото. Този път свободна остана дясната ми ръка.

— Трябва да изляза и да свърша някои неща. Ще ви поръчам нещо за ядене. Ще поговорим, когато се върна — каза Уорд на излизане. Ериния тръгна с него. Двамата наемници се настаниха в хола и веднага сложиха някакво DVD в плейъра.

Открих, че мога да приплъзвам гривната на белезниците по рамката на леглото, така че успях да отида до прозореца и да погледна навън. В далечината видях тюркоазения купол на 14-а джамия Рамадан — един от последните грандиозни проекти на Саддам Хюсеин. Диктаторът се справяше отлично с огромните градежи, особено когато славословеха самия него.

Сведох поглед към двора на хотела и различих глутница кучета — бивши домашни любимци, които гладът беше принудил да се върнат към дивите си корени и да търсят храна из градските улици. Късаха със зъби някакви белезникави парчета на земята. Отвърнах очи, защото не исках да виждам какво точно ядат.

Шумът от автомобилния трафик утихна. Във вечерния въздух се разнесе лиричният глас на мюезина. Това трябваше да е петото и последно повикване за молитва за деня — точно между смрачаването и полунощ. Усещах красотата на тази песен и се опитах да се отпусна и да оставя полутоновете да ме пронизват. И тогава чух изстрелите — та–та–та! Кучетата завиха и заглушиха мюезина със собствената си отчаяна песен. Сега Лоръл беше толкова далеч, че не можех да си представя как да й помогна. Собственото ми бъдеще не изглеждаше много по-добро от нейното.

Когато минахме през фоайето, бях забелязал доста западняци. Съдейки по лекотата, с която общуваха помежду си, и ежедневните дрехи, повечето явно бяха журналисти. Хрумна ми, че ако успеех да се освободя, някой от тях можеше да ми помогне да избягам. Но без пари и документи нямах никакъв шанс да напусна страната. А дори и да успеех, Уорд щеше да си го изкара на Лоръл.

Използвах самотата си, за да помисля. Мисля, че разбрах защо ме бе довел в Ирак. Ако бях прав, скоро щеше да проличи.

Извиках единия пазач. Той провря глава през вратата.

— Какво?

— Искам нещо за пиене. Може ли да ми донесеш нещичко от минибара?

— Не сме ти келнери.

Надушвах хотдозите, които току-що беше притоплил в микровълновата.

— Откъде взехте хотдог?

— Всичко идва от Кувейт. Ние не ядем ай-ракските лайна.

Въпреки твърдението му, че не бил келнер, той донесе храната ми на табла, която остави на нощното шкафче. Пикантно пиле с ориз и нещо зеленикаво, което вероятно някога е било зеленчук. До тях имаше термос със сладък чай и завинтваща се капачка, която можех да използвам като чаша. Излапах всичко за миг, сякаш беше изискана френска кухня.

Уорд се върна и отключи белезниците, за да мога да отида до тоалетната. Бавно сапунисвах ръцете си чак до лактите и дълго ги плакнах. После намокрих една хавлия с гореща вода и я притиснах до лицето си. Сресах се. Брадата ми започваше да добива доста дивашки вид.