Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Нарочно сте го пуснали тук, глупаци такива!

— Я си затваряй човката и пак помисли, преди да ни говориш като на прислуга! — изръмжа вторият пазач. — Искахме да се посмеем. Скучно ни е само да гледаме филми. Боли ли те ръката?

Гривната на белезниците беше протрила кожата на китката ми до кръв, докато се бях дърпал от паяка. Двамата отново изчезнаха в стаята си. Лежах буден до сутринта от страх от глупавите им майтапи.

Събота, 10 август 2003 г., 9 ч. сутринта

На следващата сутрин излязохме от хотела и яркото слънце едва не ни ослепи. Дори палмите сякаш вехнеха на убийствената жега. Патрулите ни хвърляха по един поглед и отминаваха. В нашата малка група цареше напрежение — настроението на Уорд отново беше на най-ниската си точка и той постоянно се сопваше на спътниците си.

Каляската ми ме чакаше. Едно очукано оранжево такси — „Датсун“, откъм осемдесет и пета година. Цяло чудо беше, че шофьорът успя да запали двигателя.

Ериния караше начело в своя седан. До нея беше колата на Уорд, а таксито ми бе притиснато между двата автомобила. Белият военен джип с двамата наемници завършваше кавалкадата.

Уорд се оказа прав, че адресът е наблизо. Пътешествието продължи само десет минути, след като влязохме в жилищния квартал. Спряхме на една пресечка. Къщите наоколо приличаха на дворци — така поне ми се стори, защото повечето бяха скрити зад високи стени. Пред много от тях патрулираха зловещи на вид въоръжени охранители. Явно в този квартал живееха големите клечки. Дори тук обаче, в един от най-богатите райони на Багдад, стърчаха скелетите на бомбардирани сгради. Спомних си, че бях чул по новините, че две къщи, пълни с хора, са били унищожени, след като военните погрешно решили, че Саддам Хюсеин се крие в близкия ресторант.

Уорд излезе от колата и се наведе към прозореца ми.

— Таксито ще паркира пред къщата. Тя се намира на няколкостотин метра оттук. Джипът ще остане тук, а аз ще спра малко по-нагоре. Останалото зависи от вас самия.

Къщата се криеше зад висока стена от базалтови блокове. Застанах пред орнаментната метална порта. През нея се виждаше двор, покрит с калдъръм, и един мерцедес, спрян пред двуетажна къща. Колата беше сребриста — различна от онази, в която се бяхме возили в Турция. Над стената надничаха клоните на млади дръвчета и пищни пълзящи растения. Натиснах копчето върху месинговата плочка до вратата и се помолих за чудо.

Нищо не се случи. Изпсувах. Дали всичко това нямаше да свърши с жалко фиаско и да се окаже, че в къщата няма никого? Отново натиснах звънеца и този път чух как входната врата се отвори. Към мен гледаше дребно човече в летен панталон и поло. Беше мъж, но не Томас.

Извърна се и каза нещо на някого, който стоеше зад вратата. После тръгна към мен. Спря на около четири метра, без да даде знак, че ще отвори портата, и продължи да дърдори. Езикът приличаше на асирийския, който бях чул от устата на Томас. Усмихнах се и свих рамене.

— Томас Закар — казах. — Тук ли е?

Човекът хвърли още един поглед към вратата на къщата и натисна копчето на дистанционното в ръката си. Портата се отвори и затвори автоматично след мен. Човечето ми направи знак да го последвам към къщата и ми посочи един стол във вестибюла. Минутите минаваха. Въпреки оскъдната мебелировка, стаята излъчваше изключителна елегантност. По стените висяха килими в разкошни цветове, сред които преобладаваха червеното и слоновата кост. Във високата алабастрова ваза на пода имаше огромен букет рози. Да се чудиш и маеш откъде бяха тези свежи цветя в опустошения град.

Във вестибюла влезе друг мъж, облечен в дълго черно свещеническо расо. Косата му бе тъмна, но имаше светло сини очи, които му придаваха неземно излъчване. Наведе глава в лек поклон.

— Как мога да ви помогна? — Усетих следи от английски акцент. Придадох си колкото можах по-дружелюбно изражение и отвърнах:

— Казвам се Джон Медисън. Току-що пристигнах в Багдад с една културна делегация. Томас Закар ми даде този адрес и ме помоли да го потърся, когато пристигна. Дали случайно не е тук?

— Закар ли? Как се пише това?

— Със „3“. 3-а-к-а-р — повторих аз.

Той бавно поклати глава.

— Страшно съжалявам, но не мога да ви помогна. Тук няма такъв човек. Вероятно е станало някакво недоразумение?

— Не мисля. Даде ми визитната си картичка.

Мъжът се усмихна едва-едва.

— Странно. Тази къща е на баща ми от години. Не мога да разбера как може някой да сбърка така. Сам ли дойдохте?