Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Да.

— Тогава бих ви посъветвал много да внимавате. — Той посочи към прозореца с грациозната си ръка. — В този град всеки ден стават отвличания. На тази улица живеят двама лекари. Преди три седмици синът на единия бе отвлечен. Още не са успели да го върнат. Другият лекар е толкова изплашен, че се е барикадирал вкъщи с цялото си семейство. Цяло чудо е, че сте стигнали жив от хотела до нашия дом.

Нетърпението ми нарастваше. Нали трябваше нещо да кажа на Уорд.

— Вижте, благодарен съм за загрижеността ви и разбирам, че се притеснявате за сигурността си, но е жизненоважно да говоря с Томас. Знам, че брат му Ари е в Лондон. Доскоро бяхме заедно в Ню Йорк. Можете да ми имате доверие.

Лицето му потръпна от раздразнение.

— Господине, разбирам, че някой ви е подвел, но ви уверявам, че никога не съм чувал за тези хора. Ако нямате нищо против, бих предпочел да си тръгнете. — Той се поколеба. — В хотел ли сте отседнали?

— Да, в „Ал Мансур“.

— Предполагам, че не говорите арабски?

Поклатих глава отрицателно.

— Служителите им са добре обучени и говорят английски. Бих ви предложил да потърсите помощта им. Те разполагат с бази данни и с други източници. — Той се отправи към вратата. — Боя се, че съм доста зает. Надявам се да ме извините.

Благодарих му и си тръгнах. Какво можех да сторя? Имах около две минути да измисля нещо, което щеше да задоволи Уорд. Отчаяно затърсих идеи и накрая ми хрумна една, която може би щеше да свърши работа.

Когато стигнах таксито, Ериния и Уорд ме чакаха.

— Е? — попита той.

— Както предполагахте, Томас не се показа. Човекът, с когото говорих, каза, че никога не е чувал за него. Но видях нещо.

— Какво? — Уорд приближи лицето си до моето. От слепоочията към брадичката му се стичаха ручейчета пот.

— Мъжът лъжеше. Поне Ари е в къщата — за това съм сигурен.

— Защо смятате така?

— Видях фотоапарата му върху един шкаф във вестибюла. Беше същият, който носеше в Ню Йорк. А ако той е там, Томас със сигурност е наблизо. — Реших, че това звучи по-убедително, отколкото лъжата, че съм видял някой от тях с очите си.

Уорд пребледня. Напрежението, от което между веждите и около устата му се бяха образували бръчки, се стопи. Ясно беше, че не е готов веднага да нахлуе в къщата. Докато я атакуваха, докато разпитаха собственика и откриеха, че в разказа ми няма нищо вярно, може би щях да съм успял да се изкопча от този кошмар.

Ериния извади телефона си.

— На кого звъниш? — попитах.

— Трябва да предупредим някои хора, че Ари Закар се е върнал — отвърна тя. — Това няма нищо общо с малкото ни приключение. Дължим малко информация на едни важни хора.

— А те защо се интересуват от него?

— Заради един материал, по който работи. Нещо за затвора „Абу Граиб“. Но това няма нищо общо с нас. — Тя набра номер и повтори това, което току-що им бях казал, на човека на другия край на линията. Усмихнах се вътрешно. Ари трябваше да е благодарен, че тази история със затвора го бе пратила на сигурно място в Лондон.

Когато се върнахме в хотелската стая, видяхме, че червената лампичка на стационарния телефон примигва. Уорд вдигна слушалката, а Ериния влезе в спалнята. Тъкмо се канеше отново да ме заключи за леглото, когато Уорд я повика.

— Изчакай, случило се е нещо ново.

Изблъсках я и отидох при него. Уорд сияеше.

— Поздравления, вие постигнахте успех!

Едва прикрих шока, който ме обзе.

— Преди минута са оставили съобщение за вас.

— Регистриран ли съм официално в хотела?

— Наложи се.

— Какво гласи съобщението?

— Че трябва да се срещнете с един познат на Томас в музея точно в три часа.

Познатата на всички фасада на Детския музей, която през пролетта украси първите страници на международната преса, гледаше през високата си желязна ограда към кръстовището на улиците "Каира" и „Насър“. Двете квадратни кули от бежов варовик, съединени с мост и орнаментна арка, бяха един от най-красивите образци на музейната архитектура. Подчертано ислямска и класически изящна.

Между централния фриз и горната част на арката като точка на удивителен знак зееше черна дупка — спомен от американско оръдие. Сега през арката не можеше да се минава, защото бе преградена от металното тяло на танк.

Малко късно, помислих си мрачно. Вероятно машината бе тук само за показност. Мястото имаше запуснат вид и ми напомни на изоставените фабрики от Ръждивия пояс 58 58 Част от Средния запад и Източното крайбрежие на САЩ, където до 70-те години на миналия век е била съсредоточена стоманолеярната индустрия и тежката промишленост на страната. — Бел.прев. — някога процъфтяващи концерни, а днес — самотни развалини без смисъл и бъдеще.