Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Спряхме рязко, тъй като колите ни затискаха от всички страни. Газовете от ауспусите образуваха задушлива мъгла. Мазар вдигна ръце и изруга. Най-накрая видя една странична пресечка и успя да паркира вана.

— От тук нататък ще вървим пеша — ми каза. Жегата беше безмилостна. Тътрех се до него, но не можех да се отърва от спомените за Лоръл, които проблясваха в ума ми. Вероятно я бяха дрогирали с някакво успокоително, за да прилича повече на самоубийство. Сигурно някой от хората на Уорд я бе сграбчил, после я бе прехвърлил с лекота през перилото и я беше пуснал. Дори и да е била упоена, сигурно е преживяла миг на нечовешка паника, докато е падала към тъмната река. Каква тъжна смърт.

Дали не бях могъл да направя нещо по различен начин? Дали я бях обрекъл на смърт още в минутата, когато започнахме да мислим върху загадките на Хал? Всичко, до което се докоснех, изсъхваше и умираше.

Когато се смесихме с тълпата, Мазар сякаш се поотпусна, макар че от време на време продължаваше да хвърля погледи назад. Махна с ръка.

— Това е улица „Ал Мутанаби“. Тук се намира книжната борса — сега ще я видиш. В града още има някаква култура, въпреки старанията ви да я унищожите.

Ако се опитваше да ме засрами, успяваше.

— Ти познаваше ли брат ми Самюъл? — попитах с възмущение.

— Срещал съм го веднъж.

— Той също беше американец и правеше всичко възможно да опази иракската култура. Обичаше този град.

— Е, значи се е провалил.

— Провалът не е само негов.

Мазар се изсмя презрително и аз отвърнах поглед. На „Ал Мутанаби“ нямаше коли, не и по време на книжната разпродажба. Малка, спокойна пресечка, която по нищо не приличаше на хаоса, през който бяхме карали дотук. Ограждаха я старинни сгради, в много от които имаше книжарници. Мрачните магазинчета бяха претъпкани с купища книги. Отпред, на тротоара, бяха разпънати евтини пластмасови сергии, отрупани със списания, памфлети, пиратски DVD-та и книги на английски и арабски. Високите метални шкафове за папки отстрани преливаха от разпокъсани стари страници.

Над една сергия стърчеше плакат на Саддам Хюсеин, чието лице беше зачеркнато с хикс. На съседната масичка стоеше портрет в рамка и надпис на арабски.

— Кой е това? — попитах Мазар.

— Аятолах Мохамед Мохамед Садик ал-Садр. Загина в атентат в Наджаф през февруари 1999 година. В Ирак много го почитат — отвърна той.

Почти всички продавачи бяха мъже; по улиците изобщо имаше малко жени. Минахме покрай една разчистена площадка, където трима мъже стояха на дървена платформа. Двама от тях бяха коленичили, а третият се беше надвесил над тях с пръчка и се правеше, че ги удря. Ентусиазираната тълпа крещеше.

— Актьори — обясни ми Мазар. — Това е стар обичай.

Улицата зави и в края й видях подобната на стъкло вода на Тигър. Малко по-нататък Мазар ми посочи една полукръгла едноетажна сграда, пред която бяха наредени сергии.

— Това е „Ал Шабандар“, много известно заведение в Багдад.

Кафенето беше претъпкано, отново само с мъже, които пушеха почти без изключение. Някои подръпваха ароматен тютюн от наргилетата си, а други предпочитаха цигарите. Стори ми се, че долових и ваниловия аромат на хашиша. Смесените ухания във въздуха дразнеха обонянието. Масите бяха отрупани с чаши димящ чай. От тавана бавно се въртеше голям вентилатор. Стените бяха отрупани с картини и снимки в рамки с всякакви размери — портрети, пейзажи, натюрморти. В далечината бръмчеше генератор. Тракаха плочки за домино. Две групи мъже играеха на табла.

Щом седнахме, в небето над нас премина хеликоптер и сградата се разтърси от мощните му перки. Секунди по-късно чухме страховита експлозия. Вероятно от минохвъргачка, мина ми през ума. Хората се вцепениха. Мазар се намръщи и поклати глава.

— Виж ни само — каза ми той. — Смърдим на страх.

Приведох се напред и снижих глас. Новината, че Лоръл е мъртва, бе сложила точка на всичко. Исках просто да се махна.

— Слушай сега. Можеш ли да ме измъкнеш от Багдад? Например към Йордания или Турция? Все едно къде, не ми пука. Не искам да се срещам с Томас и съм сигурен, че и той ще се зарадва да не ме види. Принуден бях да дойда тук.

Той бързо отхвърли идеята ми.

— Нищо такова не е казвал. Ще донеса кафе.

Донесе две и ги остави на масата. Наситеният аромат на моката трябваше да ме изкуши, но не стана така. Мазар погледна часовника си сигурно за стотен път тази вечер и насочи вниманието си към преминаващите навън хора. Да не би някой там да го търсеше? Кафето му си стоеше недокоснато на масата. Зачудих се какво да кажа.