Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Защо говореше с Ериния на турски?

— Асириец съм, но израснах в Истанбул. Нашего брата сме разпръснати из целия свят. Дори в Европа. Дори и в твоята страна.

От улицата се чу изсвирване. Мазар скочи рязко.

— Ела. Остави кафето. Трябва веднага да тръгваме.

Вървеше бързо и едва успявах да го догонвам. Не казваше нищо. Устните му бяха стиснати толкова силно, че бяха побелели. Очите му бягаха наляво-надясно и оглеждаха улицата. Върнахме се при вана по заобиколен път. Когато тръгнахме, аз се обадих:

— Нямам нищо против пътуването, но защо трябваше да идваме дотук?

— Не е лесно да се измъкнем от хората на Уорд. Следят ни. Трябва някак да им се изплъзнем.

— Сега къде отиваме?

— На пазара на крадците Сук ал-Харамия. Чувал ли си за него?

— Чувал съм.

Тръгнахме на север по улица „Хулфафа“, надалеч от центъра на града. В покрайнините на предградието „Садр“ се натъкнахме на американски патрул. Мазар отби и ги остави да минат.

— Нещата отново се влошиха след нападението пред посолството на Йордания. — Той се изсмя горчиво. — Не, не е така. Тук си е зле всеки ден. Във вашия език има ли дума за място, което е по-лошо и от ада? Ако има, ние сме точно там.

Мина ми през ума, че точно там съм живял през последната седмица.

— Какво се е случило?

— Камион, пълен с експлозиви, уби седемнайсет души. Вчера пък са нападнали американски военен джип пред хотел „Рабия“. Тогава войниците дошли на пазара. Няколко мъже изпробвали пушки, които се канели да купят, и стреляли във въздуха. Войниците отвърнали на огъня, защото помислили, че стрелят по тях. Хората побесняха. Тази война няма да свърши скоро.

Отново слязохме от колата и продължихме пеша. Вървяхме цяла вечност. Площадът приличаше на черна версия на лондонския Портобело Роуд 60 60 Най-големият пазар за антики в света. — Бел.прев. . Самюъл беше казал веднъж, че оттук може да се купи почти всичко, и беше прав. Въпреки случилото се вчера, един продавач на оръжия стоеше до пикап, пълен с пушки. Група мъже ги разглеждаха, но днес никой не показваше желание да ги изпробва.

Друг продавач стоеше пред два големи варела от петрол, срязани на две и пълни с вода, която кипеше от мятащи се рибешки тела. Мазгуф — зеленият шаран, който ловяха в бавните води на Тигър.

— Отровна риба — рече Мазар. — Някога ставаха за ядене, но войната напълни реката с мръсотии.

Върху един килим бяха наредени странни вещи — изстискани тубички от паста за зъби, розови дамски самобръсначки, полупълни шишета с вода за уста, бурканчета с фъстъчено масло и готови пакети с храна за армията. Мазар ми посочи стоките.

— Преравят боклука край армейските бази и продават всичко, което намерят.

Близката сергия бе отрупана с телефони, DVD плейъри, телевизори и компютри — очевидно откраднати от разграбените офиси и хорските къщи. Следващият продавач предлагаше странни на вид парчета месо. Мазар ми каза, че това са овчи бели дробове. Над тях бръмчеше облак мухи. Суровото месо зеленееше и вдигаше пара в жегата. Когато изразих отвращението си, той вдигна рамене.

— Хората гладуват. Ти какво очакваш?

Чу се ново изсвирване. Никой не му обърна внимание, но Мазар извади бързо телефона си и се обади. След кратък и бурен монолог той стисна ръката ми и ме повлече обратно към вана, но по друг път. Усещах, че нещата не отиват на добре, и предположих, че шансовете ни се изчерпват, затова се изненадах, когато той каза:

— Томас ще ни посрещне на следващата спирка. Слава богу.

Този път Мазар не ми каза къде отиваме. Знаех само, че бяхме завили на югозапад и карахме по една натоварена улица. Той завъртя кормилото към една алея и намали. Табелата пред нас обявяваше, че се намираме до гробището „Северна порта“, запазено за войниците от Обединеното кралство, участвали в кампанията срещу отоманците през 1917 година. Да не би Томас да беше взел пример от Хал и да беше избрал скривалище като онова в Ню Йорк?

Ръждивата желязна порта беше отворена. Влязохме с вана по пешеходната пътека. Мазар зави, паркира и отново извади телефона си. След като каза нещо в слушалката, той затвори и обяви:

— Сега ще чакаме Томас. Скоро ще бъде тук.

Широката централна алея бе обградена с високи, проскубани палми. Край тях растеше трева, висока колкото човешки бой. Алеята водеше към една гробница, чийто покрив стоеше върху четири колони. Очевидно беше построена за важен човек, за разлика от простите кръстове и изронените надгробни паметници на обикновените войници.