Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Да, наистина го е проверил.

Минаха секунди, преди да загрея какво беше направил.

— Значи Мазар е знаел, че чиповете са там! Нарочно сте искали да ни проследят!

Томас направо сияеше.

— Заложихме им капан и те паднаха в него.

Гневът отново ме накара да забравя за изтощението си.

— Знаеш ли колко много си приличате с Уорд? Човешкият живот не означава нищо за вас!

Томас махна недоволно с ръка.

— Не е нищо. Но не е и най-важното.

Не отговорих известно време.

— Някой трябва да каже на нюйоркската полиция какво точно се е случило.

— Когато се върнеш, можеш да кажеш, на когото пожелаеш. Аз със сигурност няма да го направя. Обаче внимавай! Ти си един от последните, които са видели Хал и Лоръл живи. Внимавай да не настъпиш мина.

— Ще рискувам. Къде е гравюрата на Наум? Нека поне я видя.

— Когато му дойде времето.

— За какво време говориш? Сигурно е тук. Едва ли я изпускаш от поглед.

Томас размаха дланта си напред-назад, сякаш пъдеше досадна муха.

— Дори и това място не е достатъчно сигурно. Трябва да запазим гравюрата.

Отново пламнах.

— И думичка не вярвам от това, което говориш!

Презрителният му поглед бе единственият отговор, който получих. Знаеше, че е в позицията на по-силния.

— След това, което се случи със Самюъл, след всичко, което е преживял той, ти нямаш право да я криеш от мен!

Това го стресна.

— Не ми чети проповеди за Самюъл! Аз бях човекът, на когото той можеше да разчита. Ти само му пречеше. Хората го съжаляваха, че трябва да те търпи. Лоръл ми го каза още в Ню Йорк.

Наистина ли го беше казала, или сега си го измисли? Горещият срам, който ме обля, ми каза истината.

Пазачите застанаха между нас. Томас стана и тръгна към изхода, давайки ми да разбера, че надвикването е приключило. Беше се владял по-добре от мен. Сякаш този град някак го бе променил. Или може би всичко беше заради удоволствието да види поражението на своя враг.

— Няма да съм тук до вечерта — каза той небрежно, докато отиваше към стълбите. — Хората ми ще се грижат за теб, докато ме няма.

Нямаше нужда да ме заплашва какво ще ми се случи, ако се опитах да си тръгна.

От следобеда не оставаше много. Станах с усилие, отнесох стола си до парапета и седях там, докато небето не пламна в розово и виолетово, а после помръкна и угасна. Бях доволен, че ме оставиха сам. Главата ми се пръскаше от мрачни мисли и спомени за всичките ми провали. Катастрофата бе сложила началото на поредица от нещастия. Дори да успеех да избегна смъртта, едва ли някога щях да се съвзема от всичко това.

Към края на вечерта мислите ми се върнаха към Самюъл. Спомних си как веднъж бяхме взели влака след едно от дългите му отсъствия, за да посетим едни приятели, които живееха край град Утика. През по-голямата част от пътуването бях седял с притиснат към стъклото нос и бях зяпал селския пейзаж. Минавахме през позлатени от слънцето ниви, през забравени канали, чиито спокойни води бяха покрити със злачни водни растения, през разкошни лози, обвити около телеграфните стълбове; през пътища, водещи към нищото, през гори, където кафяви сърни пасяха по бреговете на поточетата. Този ден си бях мечтал, че съм последното човешко същество на земята, което наблюдава как природата си връща своето.

По едно време бяхме прекосили широки блата, заобиколени с тръстики, насочени като копия към небето. Какво идилично време бяхме прекарали заедно в младостта ми! Какво се беше объркало? Какъв недостатък в характера ми бе донесъл нещастие на всички, които обичах?

През следващите шест дни се възстановявах. Слухът ми бавно се оправи. Изгореното място на ръката ми вече не болеше толкова. Спомените за нападенията и битката в гробището започнаха да избледняват като лош сън. Физически бях станал по-силен. Душата ми обаче се люшкаше между самообвиненията за смъртта на Лоръл и дълбоката депресия — едни от най-мрачните чувства, които някога съм изпитвал.

В къщата нямаше телевизор или радио. Много скоро терасата стана моето убежище; там поне бях щастливо откъснат от целия свят. Единственият слабичък лъч на щастие, който ме навестяваше, бе нарастващата обич, която започнах да изпитвам към този град. В разрез с навиците си започнах да ставам рано, за да видя как кубичните силуети на сградите изплуват в първите лъчи на зората. Въпреки че бях нощна птица, начинът ми на живот стана почти селски — ставах в зори и си лягах по залез, така че когато токът спираше, почти не забелязвах. В центъра на Багдад имаше много хълмове, които едва се виждаха от терасата, затова предположих, че вероятно се намираме в покрайнините на града.