Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Това британско гробище ли е? Колко много гробове! Сигурно битката е била ужасна.

Мазар поклати глава.

— Не всички са умрели от куршум и сабя.

— Ами от какво тогава?

— От холера. — Той ми посочи редиците бели кръстове. — Болестта била толкова страшна, че буквално си изкашляли червата. На хиляди километри от дома си. Защо ли изобщо са дошли?

Не знаех какво да отговоря.

Може би контрастът между тихото гробище и шума от колите в града ми правеше особено впечатление, но застиналият въздух тук ми навяваше всичко друго, освен покой. В дърветата не чуруликаха вечерни птици; в тревата не шумоляха животинки. Чакахме.

Започна да се здрачава и слънцето увисна над хоризонта. Една сянка привлече вниманието ми — някак не пасваше на силуетите, които я обграждаха. Изглеждаше твърде висока и сякаш се движеше към нас. Като че ли някакъв каменен паметник изведнъж бе оживял. На светлата пътека излезе Шим.

Белият военен джип нахлу в гробището. След него пристигна седанът на Уорд. Мазар изкрещя и се хвърли на пода. Измъкна изпод седалката една полуавтоматична пушка. Хвърлих се към дръжката на вратата. Мазар ме сграбчи и ме дръпна назад.

Истински смъртоносните звуци са приглушени. В далечината се чу пукване и хрускане. Вълната от детонацията ме залепи за вратата. Втората вълна ме задържа на мястото ми. Металната рамка на прозореца засвети и жегата опари ръката ми. Дръпнах се рязко. Белият джип избухна в облак от оранжеви пламъци. Вратите му се разтвориха и тялото на Ериния изпадна навън. В разкъсаните й гърди имаше дупка, косата й гореше. Във въздуха разцъфна цвете от бензинови пари.

Шим стигна до седана, отвори вратата и измъкна със сила Уорд, като прегради със силното си тяло своя господар от мястото на нападението. Серия изстрели взриви тревата пред него със силата на пневматична сонда. Единият от бодигардовете изскочи от седана и засипа гробницата с куршуми. Мазар стовари ръка върху дръжката на вратата, отвори я с ритник и стреля. Куршумите уцелиха войника отляво; тялото му се изкриви от силата на удара и той се свлече.

Артериите ми се пръскаха от безумното биене на сърцето ми. В същото време имах сюрреалистичното усещане, че всичко това се случва на някой друг.

Предницата на седана бе ударена от втора ракета, която хвърли колата във въздуха като играчка. Тя падна на покрива си и един шрапнел от бронята й полетя към нас. Инстинктивно вдигнах ръце. Стъклата на вана се строшиха и Мазар падна назад. Усетих миризмата на горяща гума. Отново опитах да отворя вратата; ръцете ми така трепереха, че едва успях да хвана дръжката. Хвърлих се напред и паднах навън. Мазар ме последва. Опитах се да стана, но усетих такава слабост, че не успях. Мазар ме погледна за миг. Лицето му бе осеяно с рани. После хукна да бяга.

Шим се обърна и се опита да извлече Уорд зад разрушения корпус на седана. Чуха се нови изстрели. Той се разтърси и олюля, но продължи. Куршумите го бяха засегнали толкова, колкото и надгробните камъни наоколо. Резервоарът на колата обаче избухна и Шим се оказа твърде близо до него. Експлозията засипа двамата с огнен дъжд. Дрехите на Уорд пламнаха. Той изкрещя и рухна на земята. Шим се загърна, обхванат от яростни пламъци. Стори ми се, че започва да се смалява и почернява като камък, който се превръща в пепел. После падна.

Отново се опитах да стана. Нов откос удари предницата на вана ни. Жестока болка прониза главата ми. Стори ми се, че надгробните камъни засветиха с бяла светлина, сякаш осветени от вътрешни лампи. Помня, че се насилвах да дишам. Някой се надвеси над мен и се опита да каже нещо. Видях как устата му се движи, но не чувах нищо, сякаш се бях гмурнал на трийсет метра под водата. Човекът изчезна. И изведнъж наистина се озовах под вода. Около глезените ми се сучеха зелени риби, зелени одеяла от водорасли обвиваха ръцете ми, тялото на Лоръл се полюшваше от течението. Кожата й бе сребриста като на русалка, а кестенявата й коса се разстилаше като ветрило. Крайниците й се движеха, сякаш тя танцуваше в течението. Последната ми мисъл беше колко е странно, че в едно гробище изведнъж може да се появи река.

Две копия пробиваха болезнено слепоочията ми. Отворих очи и видях само безформено сиво поле — пейзажът на слепеца. Примигах и потрих очи, за да възвърна зрението си. Погледът ми се проясни и успях да видя, че действително се намирам в някакво сиво място — сиви бетонни стени и затворнически под, върху който нямаше мебели. Единствената светлина в помещението идваше от малък прозорец току под тавана.