Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Моля, ела. Ще направя чай.

Няколко зали по-нататък срещнахме мъж с източно лице, тъмни очила и посивяла коса. Жената го посочи така, сякаш ми го подаряваше, усмихна се леко и се отдалечи със ситни стъпчици. Мазар ми протегна десницата си и поздрави. Отдръпнах се.

— Надявам се, че днес не носиш експлозиви. И каква изненада — ти говориш английски!

Той се ухили.

— Е, прощавай.

— Извиняваш ли ми се? Та ти едва не ме уби, бе!

— Опитах се да те предупредя, да те повикам, но ти не схвана веднага.

— Малко беше трудно да следя нюансите в поведението ти, когато зад гърба ми стояха четирима души, които само си търсеха повод да ме гръмнат.

Доброто му настроение изчезна. Той погледна часовника си и каза:

— Томас и аз поемаме огромен риск, за да те спасим. Ако останеш с Уорд, до утре ще бъдеш мъртъв. Сам избираш дали да дойдеш с мен. Препоръчвам ти обаче да решаваш бързо.

Спомних си тунела в подземния град и се сетих как Мазар ми направи знак да тръгна към него, как прошепна нещо. Възможно беше да се е опитвал да ме предупреди.

— Не мога да дойда с теб. Те държат една жена заложница в Ню Йорк. Ако избягам, ще я убият.

Лицето на Мазар се удължи и ясно прочетох на него съчувствие.

— Тази жена… Да не би името й да е Лоръл?

— Да.

— Сърцето ми скърби за теб. Тя е мъртва. Удавили са я в реката.

О, Господи, не може да бъде истина!

— Сигурен ли си? Откъде знаеш? Томас ли ти каза?

— Не, Ари. Разбрал е днес. В новините пишело, че се е качила на някакъв висок мост и скочила в река Харлем от скръб по съпруга си.

Колкото и зле да се изразяваше, нямаше начин да си е измислил връзката с моста Хайбридж и река Харлем. В думите му имаше логика. Когато Уорд и Ериния ме доведоха в Багдад, тя вече се бе превърнала в товар за тях. Уорд все още можеше да ме заплашва, че ще й стори зло, защото нямаше откъде да разбера какво се е случило с нея. Мазар каза нещо. Едва го чувах, защото новината за Лоръл ме обгърна като буреносен облак.

Той сграбчи раменете ми и ме разтърси здраво.

— Казах, че трябва да вървим. Веднага. — Почти ме завлече до прашния ван „Тойота“, който беше паркиран на сенчестата уличка пред музея. Отвори задната врата и ме бутна вътре. После се качи и завъртя ключа на таблото. — Стой отзад, за да не те види някой. Водя те при Томас.

Свлякох се на пода на колата. Не ми пукаше къде отиваме. Пътувахме няколко минути. Изведнъж Мазар натисна спирачката, свали стъклото на прозореца и каза нещо на арабски на пазача отвън. След една напрегната минута отново настъпи газта и потегли.

Опитах се да се взема в ръце. Мазар караше като луд, но така караха всички в Ирак. След петнайсет минути отново спряхме.

— Сега ела на предната седалка — обади се той. Въздъхнах и се прехвърлих до него. Бяхме паркирали до редица разрушени от бомби сгради. Боклукът отпред смърдеше непоносимо. Улицата бе засипана с гнила риба и кости.

— Тези дрехи твои ли са?

— Панталоните и обувките — да. Сакото и ризата ми ги дадоха в Ню Йорк.

Той отвори жабката и извади нещо, което приличаше на мобилен телефон. Натисна едно копче и го прекара по ръкавите, реверите и гърба на сакото.

— Свали го и разгащи ризата. — Повтори същата процедура и с ризата ми, после погледна екранчето, изключи устройството и го прибра.

— Какво търсеше?

— Чиповете за проследяване вече могат да се втъкават и в платове. Налага се да бъдем внимателни.

Поех няколко пъти дълбоко дъх, опитах се да се успокоя и си спомних какъв риск поемаше този човек заради мен.

— Благодаря ти. Знам колко е опасно това, което правиш.

Той вдигна рамене.

— Правя това, което иска Томас.

Тъмните му очи се впиха в моите. Той насочи показалеца си към мен, сякаш беше учител, който се кани да скастри непослушно момче.

— Там, където отиваме, ще бъдеш в безопасност единствено с мен. Не говори с никого.

Пресякохме един мост и завихме по главната търговска улица на Багдад „Ал Рашид“. Сградите край моста бяха пострадали от войната, част от прозорците им бяха избити, на фасадите им имаше почернели от взривове места и тъмни дупки.

По улицата се тълпяха стотици коли. Тук най-нормалното нещо беше да полегнеш на клаксона и да не го пускаш — просто естествена част от шофирането като сменянето на скоростите и спирането. Автобусите маневрираха в търсене на свободно място, момчета влачеха колички, натоварени с купища стока, колите се бореха за всеки сантиметър от пътя. Все едно бях на Бродуей.