Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Историята на музея ми беше позната. Бил е основан по време на зенита на британското господство в Близкия изток, когато са били очертани границите на съвременния Ирак. В началото представлявал само една стая, разположена в обикновена багдадска сграда. Когато се наложило да го разширят, на брега на Тигър бил построен малък музей, открит през 1926 година. „Виновници“ за основаването му били иракският цар Файсал и една забележителна англичанка — Гертруд Бел. Наричали я Ал Хатун — благородната придворна дама. Била изследователка, писателка и археолог и посветила по-голямата част от живота си на опазването на месопотамската култура.

Сегашната сграда на музея всъщност се състоеше от няколко постройки, издигнати през 60-те. Главните галерии се намирали в квадратно помещение с вътрешен двор. След основаването си музеят станал жертва на няколко големи грабежа, най-прочутият от които бил по време на войната в Залива. Оттогава насам мястото било затворено за посетители.

Минах през портата и подадох паспорта, който Уорд ми беше върнал, на американския пехотинец, който ми посочи входа отдясно. Там ме посрещна старица с очила и хиджаб, която ми се представи като Ханифа ал-Маджид. Това беше колегата на Томас. Изненадах се — бях си представял много по-млада жена.

— Добре сте ни дошъл, господине — приветства ме тя след моя поздрав. Английският й не беше добър, но успяхме да се разберем.

Спомних си колко пъти си бях мечтал да се разхождам из тези коридори със Самюъл, когато бях малък. Веднага почувствах вълнение, че най-сетне наистина съм тук. Минахме през Асирийската галерия. На входа й ни посрещнаха огромните ламасу с тела на бикове, крила, човешки глави, сплетени коси и рогати шлемове. Всяка статуя имаше по пет крака, разположени така, че гледани отпред или отстрани, биковете все изглеждаха четириноги. Подът на галерията беше обсипан с боклук и отломки, но релефите на асирийските владетели в цял ръст и на абгалите 59 59 Абкалу или абгали — седем шумерски полубожества, създадени от бог Енки, които подарили цивилизацията, морала и културата на човечеството. — Бел.прев. , разположени покрай стените, за щастие бяха цели и невредими. Поспрях пред великолепното изображение на мъж, стиснал юздите на два коня и толкова красиво скулптиран, че надминаваше релефите, останали от гърците и римляните.

Водачката ми ме повика. Забързахме нататък и ехото от стъпките ни закънтя в празните зали. Натъжих се заради всичко, което е било откраднато, стъпкано и загубено завинаги. Нищо не се променя. Всички велики месопотамски градове са били разрушени. Повече от две хиляди години по-късно историята се повтаряше отново.

Забелязах, че служителите са започнали да разчистват безпорядъка, макар че на повечето места продължаваше да цари хаос. Промъкнахме се през една широка зала, където външната стена бе осеяна с квадратни дупки, през които се процеждаше слънчевата светлина. Встрани на един подиум стоеше безглава статуя. Когато видя, че я гледам, Ханифа се изчерви и каза:

— Винаги главата я няма. В миналото махната, не войниците.

Съчувствах й, че толкова се тревожи за състоянието на музея.

В една от стаите за реставрация зад малко бюро седеше иракски пазач, въоръжен с АК-47. Около него стърчаха лавици, чиито рафтове бяха пълни със стотици прашасали глинени съдове и гърнета. На пода бяха нахвърляни купчини строшени парчета, на някои от които още личаха печатите на музея. Всичко това е било потрошено от грабещите войници. Почудих се дали това е стаята, където Самюъл е съхранявал гравюрата. Ханифа ми посочи останките.

— Много съжалявам как изглежда. Тук електричество — не. Повечето служители заминали. Аларми, ключалки — не. Затова ние дълго поправя. — Бедната жена имаше вид, сякаш носи цялата сграда на собствения си гръб. Приближих се до нея.

— Имате ли телефон? Трябва спешно да се обадя. — Изражението й ми показа, че не ме е разбрала. Показах й с жестове как се обаждам по телефон и тя най-сетне схвана и поклати глава.

— Не, съжалявам.

Отново изгубих надежда. Е, и без това не се бях надявал много. Дори и да имаше работещ телефон, вероятно нямаше да успея да се свържа чак с Ню Йорк.

Ханифа взе от бюрото хартия и химикалка, написа нещо и ми го подаде. „Моля, последвайте ме“, пишеше на бележката. Опитах се да кажа нещо, но тя опря два пръста до устните ми, за да ме накара да замълча. Взе листа, обърна го и написа „Някой друг те чака“. После стана и каза високо, така че пазачът да я чуе: