Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Когато приключим тук, ще ви откараме със самолет до Белград. Оттам ще идем с кола до Цюрих. А там познаваме един търговец, който с радост ще ви помогне да се отървете от нея.

— Знам кой сте. Не можете да си позволите да ме пуснете на свобода.

Уорд отбягна погледа ми и се изсмя пресилено.

— Не ни интересувате нито вие, нито Лоръл. Не сте центърът на света. Само ни дайте това, което искаме.

Поредната лъжа. Защо направо не забодеше кука в устата ми и не ме издърпаше с въдица? Парите и обещанието за свобода бяха само начин да си осигури съдействието ми. Освен това не му повярвах, че не желае да нападне къщата. Още щом потвърдях, че Томас е там, щяха да атакуват. Скулптурата на Победата се издирваше от всички международни организации и щеше да изиграе главна роля в пиесата. Щяха да обвинят мен за кръвопролитията — мен, опозорения американски търговец на изкуство. Нямаше да мога да направя нищо, за да се спася, защото аз също щях да бъда мъртъв. Предложението му имаше за цел единствено да ме накара да изиграя ролята, която ми бе определил.

Уорд подскочи леко и аз разбрах колко е изнервен. Осъзнах, че телефонът му вибрира до бедрото. Извади го от джоба си, започна да говори, после се обърна и застана до вратата, като снижи глас. Тялото му изпълваше рамката на вратата така, че двамата пазачи не можеха да видят нищо. Взех пачката пари, пъхнах няколко банкноти в джоба си и бързо я оставих обратно. Болеше ме, че се налага да оставя паспорта и кредитната си карта.

Когато затвори телефона и се обърна, бе станал изключително делови. Махна куфара и съдържанието му от леглото и отново прикова китката ми за рамката.

— Ще се върна късно и веднага ще започнем.

— Още не съм дал съгласието си.

— Нямате избор. — Той прошепна нещо на пазачите и тръшна вратата зад гърба си.

Протегнах ръка към скоча, който бях оставил на таблата до мръсната чиния от обяда. Сключих пръсти около чашата и я поднесох към устните си. Изведнъж отново избухна експлозия от изстрели, толкова силни, че можеше и да са насочени към нашите прозорци. Изпуснах чашата и алкохолът се разля върху ризата ми. Лежах, смърдях на пиячка и тънех в нещастие.

Вероятно съм задрямал, защото посред нощ се събудих стреснат. Ръката, прикована към таблата на леглото, ме болеше заради неестествената поза, в която бе извита, и заради всички мъки от последните дни. В стаята на пазачите още бе светло и няколко слаби лъча се процеждаха и в спалнята. През звуците от филма и хъркането им като че ли чувах някакво шумолене, което идваше откъм краката ми. Седнах и погледнах към източника на шума.

Какво беше това — някаква халюцинация ли? По юргана пълзеше странно насекомо. Тялото му бе с размерите на ловджийски нож и притежаваше същия неземен, блед цвят като подводните същества, които никога не виждат светлина. Червените му челюсти стърчаха като клюна на сепия. Чудовището беше огромно. Започнах да ритам и да крещя. То побягна към стената. Сграбчих празната чаша и я хвърлих към него. Стъклото се строши в стената, но гадината се спаси в тъмната пролука между леглото и нея. После се появи — още по-близо до мен. Вдигна предните си крачка и ги размаха във въздуха, сякаш се опитваше да се настрои на честотите на своя враг.

— Какво става, по дяволите? — Силуетът на пазача се появи в рамката на вратата и закри светлината. Сега вече не виждах чудовището.

— На леглото ми има някакъв скорпион. Убий го! За бога, побързай!

Той включи лампата и аз видях, че нещото вече бе само на няколко сантиметра от голата ми ръка.

— Мамка му. Как ли е стигнало дотук? — затюхка се наемникът. — Това е камилски паяк. Няма да го пипам. Крият се в пясъка и изскачат изведнъж, залавят се за корема на камилата и го захапват с челюстите си — оттам и името им. Ухапването им е много отровно — по-лошо, отколкото на скорпиона.

Напълно паникьосан, аз се дръпнах колкото се можеше по-далече на леглото, но ръката ми още бе здраво прикована към релсата. Вече усещах пухеното докосване на предните крачка, които заопипваха кожата ми.

— Тогава ми хвърли ключа, задник такъв!

Вторият пазач се намъкна в стаята, хвърли ми един поглед и се преви на две от смях.

— Само да се видиш, Медисън! На косъм си да напълниш гащите. — Той хвана таблата, изтърси празните чинии на пода и я стовари върху паяка. Той се претърколи по гръб и крачката му замахаха безпомощно във въздуха. Войникът здраво го притисна с таблата и се чу хрущене. Наемникът изтърси трупа от покривката на леглото. Покатерих се отново на мястото си.