Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Лежах на гумена постелка в ъгъла на стаята. Нищо не чувах и се замолих това да не означава, че взривът е пукнал тъпанчетата ми. На ръката ми имаше груба превръзка, която покриваше изгарянето, което бях получил от нажежения метал на вана.

Опитах се да стана, но отслабналите ми крака се подгънаха, сякаш някой бе извадил костите от тях, без да наранява плътта. Застанах на колене и пропълзях до вратата на отсрещната стена. На нея нямаше нито дръжка, нито ключалка, затова с усилие се върнах обратно и отново се срутих на гумената постелка.

Когато вратата най-сетне се отвори, в лицето ми блесна силна светлина. Разтърсих глава и видях, че в рамката на входа стои Томас.

— Е, Джон — каза той. — Добре дошъл на белия свят. — Чувах гласа му сякаш от голямо разстояние, но почувствах облекчение, че тъпанчетата ми не са се пукнали от експлозиите.

Един от хората му ми помогна да се кача на горния етаж. Сякаш се катерех по ниска кална планина. Стигнахме втория етаж и продължихме по следващата стълба, която водеше до малка тераса на покрива. На нея стоеше ниска статуя на фавън, в краката на който едно ръждиво петно показваше къде е падала водата от сирингата му. Свлякох се в един пластмасов стол. Томас ми подаде чаша чай.

— Изпий го. Ще те освежи.

Травмата от взрива ми попречи да окажа съпротива. Студеният ментов чай се плъзна приятно по гърлото ми. Над стената видях други подобни тераси, разположени върху скромните сгради, боядисани в бонбонено жълто, прасковено и къна, които се открояваха на фона на лазурното небе. В далечината се поклащаха ветрилата на палмите. Почувствах на лицето си топлината на слънчевите лъчи, омекотени от лекия бриз. Сякаш седях в пансион на Лазурния бряг. Искаше ми се да остана тук завинаги.

Томас беше малко почернял. Изглеждаше спокоен и умиротворен, доволен, че си е у дома. Допих си чая и оставих чашата. Той ми подаде табла със сушени фурми и ядки и ме попита дали съм гладен. Поклатих глава. Дори чаят бе накарал стомаха ми да се преобърне. Не исках да рискувам.

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза той. — Не си пострадал сериозно.

— Вярно ли е това за Лоръл?

Спокойствието на Томас изчезна и той отново се стегна.

— Тя е мъртва, Джон.

Колкото и слаб да бях, направих усилие да се оттласна от стола и се хвърлих върху него.

— Лайно такова! Ти ни предаде! Със същия успех можеше да я убиеш и със собствените си ръце!

Хората му ме издърпаха назад. Единият извади пистолет. Томас му махна да го прибере и потри мястото, където юмрукът ми се бе забил в челюстта му.

— Махни това, няма да ни трябва. — Погледът му се върна на лицето ми. — Не си помагаш, Медисън.

Няколко минути стояхме в мълчание. Накрая Томас заговори отново:

— Когато взех гравюрата, вече я бяха отвлекли. Нямаше какво да направя.

— Уорд я искаше. Беше готов на размяна.

— Наистина ли вярваш, че щяха да направят това честно и почтено?

— Това беше единствената ми надежда да я спася. Опитах се да измисля някакъв начин да съобщя на полицията, без Уорд да разбере. Ти обаче провали всичко и унищожи всяка надежда, която имах да я спася. Откъде изобщо разбра, че трябва да търсиш в гробницата?

— Лоръл спомена за привързаността на Хал към майка му. Тогава Ари ми каза какво си правил в гробището на Троицата. Спомних си за него, защото когато учех в „Колумбия“, живеех наблизо. Казал си на брат ми, че не си успял да влезеш в мавзолея. Открих безименната гробница и си донесох трион.

— Ами аз? Ти ме изостави.

И в най-добрите си моменти Томас не беше от търпеливите. Малко му трябваше, за да избухне.

— Какво очакваше от мен? — изкрещя той. — Един от хората на Уорд ме следваше и едва успях да изляза от САЩ. Двамата с Мазар поехме огромен риск, за да те доведем тук. Благодари на късмета си, защото можехме да те оставим да умреш.

— И защо изобщо си направихте труда?

Томас си позволи да се усмихне.

— Може би не съм такъв негодник, за какъвто ме смяташ.

— Наистина ли? Но хладнокръвно убиваш хора.

— Както те щяха да убият нас ли?

— Всички ли са мъртви?

— Ериния и Шим — да. Както и двамата наемници. За Уорд не сме сигурни. Но е най-малкото сериозно ранен. Разбираш, че хората ми не можеха да се мотаят там още дълго.

— Как са ни открили?

— В сакото, което са ти дали, е имало зашити чипове.

— Значи са ме оставили да избягам, за да те проследят?

— Да.

— Но Мазар провери сакото ми и не намери нищо.

Той отново се усмихна.