Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Разбира се, отзвуците от войната достигаха и дотук. От време на време в небето прелитаха военни хеликоптери, които обикаляха над главата ми като гневни оси. Един ден на хоризонта проблесна ярка огнена дъга, последвана от силен гръм, който сякаш продължи часове. Това обаче не ме тревожеше много. Чувствах се на сигурно място, подобно на ларва в пашкула си, далеч от бурята, която бушуваше навън. На следващата сутрин видях, че мебелите на покрива са покрити със сажди. Намерих парцал и избърсах всичко до блясък. Толкова лесно изглеждаше да изличиш ужаса от бомбата с едно движение на ръката. Може би това беше моят начин да си възвърна усещането за стабилност.

Веднъж ми се стори, че чувам гласа на Лоръл. Хукнах към парапета. На места уличката беше толкова тясна, че сякаш можеше да докосна фасадите на отсрещните сгради, само като протегнех ръка. Видях три жени с черни фереджета, които спокойно се разхождаха по улицата. Смехът им се издигна като камбанен звън към мен. Едната протегна напред нежното си краче; на глезена й висеше сребърна верижка. Забрадката й се свлече назад и разкри лъскавата й черна коса. Тя вдигна очи, защото усети, че отгоре я гледат. Разбира се, не беше Лоръл. Умът ми си правеше лоши шеги с мен.

Дали заради новопоявилата се любов към града, който Самюъл беше обичал, дали заради срещата ми със смъртта, или заради мрачните мисли за Лоръл, но сега за първи път започнах да се примирявам със смъртта на брат си. Не си бях простил за катастрофата, но вътрешният глас, който постоянно отричаше случилото се, заглъхна и аз с по-голяма готовност приех, че собствените ми действия са изиграли роля в нещастието.

След първата среща на покрива виждах Томас рядко. Когато го попитах защо просто не ми помогне да напусна страната, той отклони въпроса ми с шега:

— Защо? Тук не се ли грижат добре за теб?

Когато настоявах да видя гравюрата на Наум или се опитвах да науча дали е напреднал с дешифрирането й, той ми отговаряше неясно и незадоволително. Иначе се държеше с мен прилично, на моменти дори грижовно, но пазеше дистанция. Само веднъж си позволи да ми разкрие душата си. Много късно една вечер чух стъпките му по стълбите към терасата. Носеше чаши и гарафа сладко вино. Седна и наля питието в чашите. Изглеждаше в много дружелюбно настроение. Не можех да разбера какво го бе променило така.

— Ти мина през много трудности, Медисън — каза ми той. — Не знам дали можех да действам по друг начин, но ти дължа благодарност за ролята, която изигра във всичко това.

Едва не изпуснах чашата си. Оставаше само да ме помоли да кумува на сватбата ми. Толкова бях свикнал с бодливия му, свадлив характер, че не знаех как да реагирам.

— Надявам се да разбереш какво е да се опитваш да оцелееш тук — продължи той. — През последните месеци много пъти съм се чудил дали ще успея. Когато ни нападнаха, бях убеден, че ще ме убият.

Спомних си какво ми беше казал Ари за годеницата му.

— Сигурно е било ужасно дори да се опиташ да излезеш от Багдад.

— Не си спомням много от това време. Беше такъв хаос! Паникьосаните хора се тъпчеха в колите си, трупаха дюшеци и кашони по покривите им и задръстваха големите пътища. Крадците полудяваха от алчност сред изоставените вещи. Видях как един мъж самичък теглеше огромен хладилник, който беше откраднал. Той се килна и вратата му се отвори. Вътре се виждаха храната и бутилките, останали от семейството, на което е принадлежал. Хората вземаха всичко, до което успяваха да се докопат — ПВЦ тръби, маркучи, даже кабели, от които махаха изолацията, за да вземат медните жици. Крадците спокойно си минаваха през контролните пунктове. Никой не се и опитваше да ги спре.

През последния ни ден тук отидохме до един приятел, за да вземем малко бензин. Аз чаках във вана, а останалите се заеха да напълнят резервоара. На улицата забелязах една жена на около петдесет години, облечена в народна носия, но без хиджаб. Косата й висеше свободно на възли по гърба й. В едната си ръка стискаше маратонка. Държеше се много странно — току се навеждаше и ровеше в купчина боклук, после се обръщаше, правеше няколко стъпки в противоположната посока и започваше да рита пясъка. Една млада двойка се приближи до нея, хванаха я под ръка и се опитаха да я отведат, но тя им се разкрещя и ги изпъди. Приятелят ни каза, че се мотала така наоколо цял ден. Оказа се, че тримата й синове се прибирали към къщи, когато една ракета паднала и ги убила на място. Откъснала крака на най-малкия. Тя си беше въобразила, че ако намери втората му маратонка, ще могат да му пришият крака и той ще оживее. Просто беше полудяла от скръб.