Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Ще я върнем на музея.

— Уорд никога не би я оставил в стаята си.

— Тук познаваме много хора, мислех, че е очевидно. Въпреки че се радвах на перспективата да се прибера у дома, вече се бях привързал към този град.

— Багдад ще ми липсва. Сега разбирам защо Самюъл го е обичал толкова.

— Ти не си в Багдад. Ти си в Мосул, в Северен Ирак, близо до Ниневия. Тук е нашият дом. Ти беше в безсъзнание цяло денонощие, така че можахме да те пренесем тук, без да разбереш. Ако бяхме в Багдад, военните, самолетите в небето, престрелките и експлозиите щяха да са много повече. Хайде, ела, ако искаш да видиш какво открихме.

Караше Мазар, чието лице още беше цялото в резки; Томас седеше до него, а отзад при мен се качи още един мъж.

— Преди да отидем в храма, ще направим малко отклонение — обади се Томас.

— Защо?

— Когато се срещнахме за първи път, ти попита дали пророк Наум е живял в Асирия. Сега ще ти докажа, че е живял.

— И как ще стане това? — Сигурно беше доловил скептицизма в гласа ми, но само се усмихна самодоволно в отговор.

— Ще видиш.

Половин час по-късно влязохме в едно градче, което се гушеше в полите на ниска планина.

— Това е Алкош — каза Томас.

— Мислех, че отиваме към разкопките на Ниневия.

— В продължение на хиляди години тук е живяла и процъфтявала общност от евреи. В началото това са били юдеите, които асирийските царе са изгонили от родината им. Тук са живели близките на Наум и неговите довереници — хората, които се е надявал да отведат кервана от Юдея до съкровището на Ашурбанипал.

Влязохме в града и успешно се запровирахме из тесните улици. Накрая се спуснахме по един сокак, обграден от двете страни с къщи. Спряхме край древна сграда, направена от тухли и малки каменни блокове, които приличаха на медноцветния камък, от който бяха построени и останалите сгради в селището. Къщата изглеждаше толкова стара, че сякаш беше израснала от скалата отдолу. От едната страна имаше сводеста галерия. Правоъгълните дупки в стените някога бяха служили за прозорци. Една от стените беше срутена.

— Когато в страната отново настъпи мир, Държавната агенция за защита на старините ще възстанови това място — заяви Томас с нотка на гордост в гласа. Той отиде до съседната къща и почука. Отвори му един мъж, поздрави и му подаде нещо. Когато се върна, той ни показа някакъв ключодържател.

— Това тук е древна синагога. Последните евреи са напуснали града през 1948 година и равинът предал ключовете на най-близкия съсед. Оттогава това семейство се грижи за сградата.

Той ни отведе до дървена порта, укрепена с ръждясал и позеленял метал. Около входа имаше каменни релефи, които обаче бяха толкова разрушени, че не можах да различа рисунките. Вътре през прозорците се процеждаше светлина, която ни позволи да разгледаме голямата молитвена зала. Томас ни показа надписите, паметните плочи и юдейските символи по стените. Преведе и един от тях: „Този, който не е изминал пътя до гроба на Наум, не е познал истинската радост“.

— Значи истинският гроб на Наум е тук? Направо не мога да повярвам.

— Колко си скептичен, Медисън. Виж какво има по-нататък.

В средата на една малка стая в съседство видях прост гипсов саркофаг, покрит със зелено плисирано копринено покривало.

— Гробът на пророка — обяви Томас. — В книгата на Наум името му е отбелязано като Наум Елкосенеца. Става дума за един от вариантите на името на този град. Можем да кажем и „Наум от Алкош“.

Самюъл винаги беше подчертавал огромната ценност на местните предания. Науката бе позволила на археологията да напредне много, но тя бе само един от пътищата към миналото. Историческата памет на селяните носеше и себе си друго зрънце истина. Вероятно Наум наистина бе намерил тук последния си дом и тази мирна стара синагога изглеждаше достойна за него.

Когато отново потеглихме, колата заизкачва поредица от хълмове. Често завивахме и спирахме рязко, за да не се сурнем по стръмните надолнища. По едно време гладкият асфалт свърши и заподскачахме по един черен път. Мазар спря колата. Навън вече се смрачаваше. Вечерта наближаваше с бързи крачки.

Бяхме спрели на една камениста отсечка, издълбана в хълбока на ниска планина. Огромните скални масиви, между които надничаха диви растения, бяха порозовели от лъчите на залеза.

— Оттук ще продължим пеша — рече Томас. — Доскоро към това място дори не е водел път. Сега тук е сухо. През пролетта, когато падат дъждовете, е много красиво — навсякъде цъфтят диви цветя.