Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Тогава хората са били много по-ниски — каза Томас.

Пълзяхме напред още почти час. Колената и гърбът ме боляха от неудобната поза, а раните ми се разлютиха. Тъмнината зад фенерите ни се затваряше зад гърба ни като завеса и започна да ми се струва, че мракът е някакво чудовище, което ни преследва. Вече се канех да помоля да поспрем и да починем, когато водачът Мазар размаха фенерчето си.

— Сега нагоре. Ето го.

Тунелът рязко се разшири и таванът се вдигна нагоре. Светлината падаше върху каменно стълбище, което се изкачваше в мрака. Закатерихме се по него и забелязах, че камъните около нас са много по-сухи. Започвах да си мисля, че стъпалата никога няма да свършат, когато подът рязко се изравни. Това място бе обработено от човешка ръка и облицовано с гигантски варовикови блокове. На всеки три реда от тях в камъка бяха издълбани клиновидни знаци. Томас ми посочи един надпис.

— Това е печатът на цар Ашурбанипал. Съкровището е пред нас.

Интересно беше, че винаги говореше за асирийските царе, като споменаваше и официалните им титли. Явно националната гордост не умираше лесно.

Съкровището е пред нас. Думите му ме накараха да си представя ковчежета, преливащи от жълтици, идоли с рубинени очи и нанизи едри перли, като във филмите за Индиана Джоунс.

Полуизгнилите греди на някога великолепните кедрови порти преграждаха част от тунела. Натиснах едната и тя рухна в облак прах.

Помолиха ме да почакам. Мазар ми подаде фенерчето си, двамата с Томас се прекатериха през дървената преграда и изчезнаха в мрака. Нямах намерение да стоя тук повече от две-три минути. Дори те си бяха цяло изпитание.

Пред мен проблесна слаба светлина. Когато чух, че Томас вика името ми, прескочих гредите и попаднах в гигантска пещерна зала.

Мястото беше огромно. Толкова огромно, че вътре спокойно можеше да се побере голямото фоайе на Британския музей. В средата се възправяше великолепен храм. Не беше зикурат, а правоъгълна сграда. Покривът й сигурно се възвисяваше на поне двадесет метра. Нямаше съмнение, че стилът е новоасирийски. Външните стени бяха украсени с фризове от глазирани плочки в типичните за важните месопотамски сгради сини, червени, бели и черни цветове. Дори само това представляваше невероятно откритие, тъй като смятахме, че вавилонците са започнали да използват такива плочки по външните стени на сградите доста по-късно. Входът на храма се охраняваше от два гигантски каменни ламасу.

— Ела, нека влезем. — Гласът на Томас отекна странно, сякаш беше древен цар, който заповядваше на свой слуга. Изведнъж усетих, че идването ми тук е било грешка, и се изплаших, че ще си платим за нахлуването в светилището на богинята. Въпреки това тръгнах към входа. Беше твърде късно да съжалявам.

Томас и Мазар бяха изключили фенерите си. От маслените лампи, разположени из централната зала, идваше слаба светлина. Дъхът ми секна.

Пред мен стояха, блеснали от злато, лъв и лъвица, впрегнати в каляска. Сетих се за думите на Наум „там, дето ходеха лъв и лъвица“. Сбруята на зверовете и каретата бяха инкрустирани с гълъбици, розетки и звезди от седеф и слонова кост. Колесницата на Ищар. Обходих я, без да я докосвам, и се потопих в красотата на изработката й. Вероятно беше дървена, а лъвовете — каменни, но всичко беше облицовано с електрон — естествена сплав от злато и сребро. На места металът се беше олющил и разкриваше основния материал.

Вътрешните стени на храма — гигантски гипсови плочи — бяха украсени със статуи в човешки ръст на абгали — духове пазители с човешки тела, крила и глави на лешояди. На китките им имаше гривни с розетки; в ръцете си държаха ритуални предмети за пречистване, които приличаха на огромни шишарки.

Докато обикалях наоколо, Томас ме гледаше и лицето му сияеше от гордост. Тогава се сетих за Самюъл — тази гледка щеше да го накара да се разплаче. Мястото не можеше да бъде оценено с никакви пари. Стойността на гравюрата бледнееше в сравнение с всичко това. Нищо чудно, че Уорд и хората му бяха убивали за това.

Тези съкровища подхождаха само на царски дворец. Тук имаше кристални бокали, златни чаши и купи, амфори за вино и зехтин, ковчежета от злато, сребро и бронз. Едно от тях бе пълно с огърлици — нанизи от зелен малахит и ахат, изрязан във формата на рибешки очи. Ковчежетата стояха върху малки маси и столове, инкрустирани със слонова кост, седеф и скъпоценни камъни. Видях алабастрови статуетки, стъклени шишенца за парфюм, цилиндрични печати от халцедон, гребени от слонова кост и медни огледала с дръжки, които сега бяха позеленели, но някога са били излъскани като стъкло.