Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Е — обади се Томас, — достатъчно ли видя?

— Искам да остана тук завинаги. — Прокарах длан по челото си. — Не смяташ ли, че тук се усеща някаква ирония?

Той се начумери.

— Каква?

— Ами сега това е собственост на халдейците и на Римокатолическата църква.

— Не само. Всичко това принадлежи на иракския народ. Църквата ще направи всичко възможно, за да го запази за хората. — Той се извърна. — Ела. Скоро трябва да си тръгваме. Преди това обаче ти обещах да видиш нещо изумително.

— За какво говориш? Още ли има?

— Това, което видяхме досега, е било собственост на храма. А съкровището на цар Ашурбанипал е скрито в светилището на Ищар.

Съвсем бях забравил за него от смайване при вида на костите на царя и великолепието на храма. Думите му ме свариха неподготвен.

— Прав си. Всичко това е месопотамско, така че не може да бъде плячка.

— Вещите може и да са от Вавилон. Ашурбанипал е разрушил града и е отнесъл всичко ценно.

— Но това също не е грабеж, защото царят е властвал и над Вавилон.

— Така е. Истинската плячка е в светилището.

Огледах се, за да видя дали Мазар ще дойде с нас. Той обаче не помръдна, а на лицето му се четеше нещо, което можеше да бъде само страх. Какво, по дяволите, ни чакаше?

В началото не видях нищо особено. Когато влязохме в светилището, забелязах, че някаква рамка на метър от задната стена е покрита с платнище. По стените имаше невероятни рисунки и макар че част от боята се беше излющила, образите още бяха много ясни. На първия крилатата Ищар с рогатия шлем и боен лък стоеше, заобиколена от арка осемлъчни звезди. На втория стенопис видях лъв, който разкъсва човек. Отново си спомних за думите на Наум „Де е лъвът, който грабеше да насити своите щенета и давеше за лъвиците си и който пълнеше с плячка пещерите си и леговищата си с ограбено?“.

На една ниска маса имаше още съдини. Коленичих и вдигнах една от тях. Желязо. Лесно разпознаваемо, защото бе покрито с ръжда. Щяха да са необходими много усилия и внимание, за да се изчисти тя, без да бъде унищожен металът отдолу. Съдовете бяха красиви, но не можеха да се сравняват и с най-простия предмет в храма. Погледнах към Томас.

— Това вероятно са анадолските съдове.

— Да, имаш право. Фригийски са.

— Под онова платнище сигурно има нещо смайващо.

Томас не отговори. Вместо това включи фенера си и го остави така, че да освети скрития под покривалото предмет. После застана до него.

— Отдръпни се малко — помоли ме той и внимателно дръпна брезента.

За миг блясъкът ме заслепи. Сякаш самият въздух се превърна в злато. Разтърсих глава и отново погледнах. Пред мен в цялото си великолепие стоеше богинята. Тялото й от глава до пети бе от неземно розово злато. Статуя на жена в естествен ръст. Бе пристъпила леко напред с единия крак и бе привела тялото си така, сякаш се канеше да поздрави някого. В едната си ръка държеше небрежно златен бокал. Коремът и гърдите й бяха голи; върху тях падаха изумителни златни огърлици, инкрустирани с лапис лазули, тюркоаз, оникс и перли.

Приближих се, за да ги разгледам по-добре, и видях, че лаписът е яркосин с искрици от златист пирит — като дълбока река, в която плуваха парченца злато. Някога богинята е била облечена в истинска дреха, но сега върху тялото й бяха останали само червени и виолетови конци, полепнали по ръцете, таза и бедрата й. В главата ми изплува стихът от Откровението на св. Йоан Богослов, където светецът описва Вавилонската блудница: „А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша…“ 64 64 Откровение на свети Йоана 17:4. — Бел.прев.

Ако се съдеше по гладката кожа и високите, стегнати гърди, сигурно бяха използвали като модел за тялото на статуята някоя млада жена. Зърната й бяха изрисувани в рубиненочервено. Но това, което ме порази, бе изражението на лицето й. Устните й бяха открехнати за топла усмивка, но в очите й се виждаше смъртен ужас.

— Какво, по дяволите, е това? — обърнах се аз към Томас.

— Виждаш ли шлема на главата й? От слонова кост е. Това е символ на божествеността — направен е от седем пласта. Шлемът, дрехата, огърлиците и гривните са били добавени по-късно от асирийците. Тя е Ищар и в същото време не е Ищар.

Сега вече не го разбирах.

Статуята беше поставена върху нисък каменен подиум във формата на саркофаг. В нозете й проблясваха няколко златни предмета. Единият приличаше на клонче, имаше две бучици с неопределена форма, после няколко житни класа, мънички парченца във формата на сълзи, ябълка и още една чаша.