Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

В една плитка сребърна купа, почерняла от времето, още лежаха останки от жито. Отново се сетих за думите на Наум „Грабете сребро, грабете злато! Нямат край натрупаните всякакви скъпоценни вещи“. Маслените лампи, в които потрепваха пламъчета, приличаха на вълшебните лампи от арабските народни приказки, от които излизали духове. Формата им бе вдъхновена от мидените черупки, които някога са били използвани за осветителни тела. Разпознах специфичната червенина на халцедона в инкрустациите им.

Толкова бях развълнуван, че главата ми се замая. Томас прекъсна мислите ми.

— Тази украса е типична за храмовете — всичко е разположено така, че богинята да може да го използва. Всеки ден слугите са й носели тук истинска храна и питиета и са я обличали в скъпи одежди и бижута. По празниците са изнасяли статуята и са я носели начело на шествията.

— Ела насам. — Томас ми посочи една ниша. На пода й видях потъмнели кости; различих гръдния кош и черепа. По дългите кости на ръцете и краката абсурдно висяха скъпи гривни, сякаш скелетът се бе опитал да се наконти. На няколко метра от черепа лежаха меч и издължен златен шлем с красива украса.

— Вгледай се внимателно — каза Томас. — Това тук е отговорът на една загадка на 2400 години.

Сред костите забелязах някаква огърлица. От нея висеше златна халка, за която бяха закачени няколко висулки, гравирани с различни символи — розетка, слънце и лъв.

— Това, което виждаш, са костите на последния асирийски цар — Ашурубалит II.

— Как разбра?

— Когато Ниневия била разграбена и царят умрял, няколко негови роднини успели да избягат. Тръгнали към Харан, но били изгонени оттам и се принудили да продължат пътя си, като накрая се присъединили към египетските си съюзници в Каркемиш 63 63 Древно царство, просъществувало между 19-ти и 9-ти в. пр.н.е. на територията на днешна Сирия и Източен Анадол. — Бел.прев. . Тогава провъзгласили за цар на Асирия Ашурубалит. През 605 г. пр.н.е. обаче един млад вавилонски генерал на име Навуходоносор разбил обединените войски на асирийците и египтяните. Оттам нататък няма сведения за съдбата на Ашурубалит. Тези накити тук са можели да принадлежат само на цар. Особено огърлицата и шлемът. Гравирани са с царските символи. Никой не знае какво е станало с Ашурубалит, но е логично да е потърсил убежище тук. Спомняш ли си думите на Наум „Де е сега леговището на лъвовете и онова пасбище за лъвчета, дето ходеха лъв, лъвица и лъвчета, и никой ги не плашеше?“.

— Да — отвърнах.

— Отначало си мислех, че свлачището, което запушва главния вход, е причинено от земетресение, но когато се вгледах по-добре, разбрах, че в скалата няма пукнатини, каквито се образуват при това природно явление. Смятам, че враговете му са го намерили и нарочно са срутили камъните. Затворили са го вътре и са го оставили да умре.

— Но той едва ли е бил тук сам!

Томас посочи към задната част на храма.

— Зад тази стена почиват членовете на свитата му. Царицата, вероятно и личната му стража, а намерихме и кости на деца. Но ела, защото те чака още по-голяма изненада.

Ако имаше нещо още по-голямо, просто не можех да си представя какво можеше да е то. Той ме отведе до една стая, където видях спретнати редици от кубове, направени от печени тухли.

— Това е библиотеката на храма. Кубовете са пълни с плочки, макар че глината вече е съвсем разрушена. Библиотеката на цар Ашурбанипал в Ниневия е оцеляла отчасти защото табличките са се изпекли при високите температури от пожарите, които са унищожили града. Тук е доста сухо, но не достатъчно, че да може да се запази глина.

Когато тръгнахме да излизаме, той посочи един съд с необичайна форма — заоблена делва, от страната на която излизаше дълъг чучур. Приличаше на някакъв странен чайник, но не беше метален, а от изпечена глина.

— Това е първият апарат за дестилиране — прадядото на ретортата — каза Томас. — Използвал се е за направата на парфюми. Това е оригиналният модел на алхимическите съдове.

Взех го внимателно в ръце. От него сякаш още струеше вълшебен аромат на рози и екзотични подправки. Знаех, че това е само игра на въображението ми, но това място ме караше да мечтая. Знаех, че не бива да докосвам нищо. За археолозите обектите бяха поне толкова свещени, колкото местопрестъпленията — за съдебните следователи. Те заснемаха и измерваха всяко сантиметърче между предметите, преди да ги преместят. Обаче просто не можех да се сдържа да не пипам, да не усетя под пръстите си тези чудесни символи на миналото.