Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Наистина, това е сентенцията на херметиците — отвърна Томас. — Фразата обаче е вълшебно месопотамско заклинание, което се среща на много плочки и служи като мото на текстовете. Виждаме го още на най-ранните писмени документи, а сигурно много преди тях се е предавало устно. Думите са от Месопотамия, не от Египет.

— Защо тогава ги приписват на египтяните?

— Защото гърците са ги чули за първи път в Александрия. Търговията между Египет и Месопотамия се разраснала лавинообразно през новоасирийската епоха. Керваните карали арабски подправки, тамян и мирта от магите 62 62 Маги — персийски жреци от зороастрийското вероизповедание, които почитали огъня, слънцето и бог Ахура Мазда. — Бел.прев. и други скъпи стоки. Не е трудно да се предположи, че една толкова обичайна фраза е могла да бъде пренесена до Египет. В началото на книгата на Наум е трябвало да има подобен надпис. Той обаче нарочно го е сложил в средата, за да даде знак на посветените. За да подчертае това още повече, надписът завършва с осмолъчната звезда на Ищар.

Наведох се и прокарах длан по надписа. Видях звездата на Ищар, но не можех да разчета клиновидните символи.

— Какво пише тук?

Лицето на Томас се озари.

— „Дур-Ан-Ки“. „В името на връзката между небето и земята.“ А след това пише „От великото горе до великото долу“. Тези две фрази са месопотамското заклинание. — Той клекна до мен и подчерта надписа с пръст. — Иронията тук е невероятна. Знак за гения на Наум.

— Значи той го е написал?

— Да. Наум е бил тук; видял е пещерата и е оставил знаци, които показват пътя към храма. Някога, много преди построяването на манастира, това е била естествена пещера. Наум е оставил знака си за своите хора. Смисълът, който е вложил в него, е бил буквален. Най-ярките личности през Ренесанса са си предавали тези думи от уста на уста. Много векове преди това обаче Наум е използвал същата фраза, за да покаже пътя към нашия асирийски храм.

— Искаш да кажеш, че храмът е под нас? — Дали пък не се беше увлякъл твърде много от въодушевлението? Как можеше един подземен храм да се сравни с великолепието на дворците в Ниневия и с техните съкровища?

Той ми направи знак да отстъпя назад.

— Притисни се до стената. Тук няма много място.

Застанах отстрани и Мазар разхлаби един от камъните на пода с голямо длето. Изблъска плочата настрани и разкри дълбока дупка. Томас се обърна към мен.

— Влез първи. Внимавай много — дълбока е поне двайсет метра.

— Вие вече сте слизали, не е ли логично вие да влезете първи?

— Не искам да ни повлечеш, ако паднеш. — Томас светна фенерчето в дупката. В началото й видях груби стъпала, изсечени в стената на тунела.

Докато пълзях надолу, около мен трептяха зловещи сенки и силуети, събудени от светлината на фенера. Стъпалата се хлъзгаха от древната кал и капещата от стените вода. Дрехите ми станаха черно-зеленикави. Мястото смърдеше като дъното на кладенец, където в продължение на векове са се разлагали трупове и парчета дърво.

Не паднах само защото стисках стъпалата над главата си здраво с две ръце. Често се подхлъзвах и притисках тялото си о каменната стена като към любовница. Камъкът под краката ми отново подаде, аз се впих в една пукнатина, но скалата се отчупи. Изкрещях и паднах.

— Нагоре е по-лесно. — Мазар се разсмя, когато стигна до мен. Включи фенерчето си и освети пътя на Томас. Бях паднал близо до дъното на дупката и ме болеше само от унижението.

Третият мъж остана горе, готов да намести плочата обратно на мястото й, ако усетеше, че някой се приближава. Докато Томас слизаше, аз се огледах наоколо. Фенерът осветяваше два тунела, които започваха от дъното на шахтата. Входът на единия беше запушен от срутване. Вторият, който бе толкова нисък, че щеше да се наложи да се наведем, за да влезем, продължаваше нанякъде, но мастиленочерните сенки не ми позволиха да видя накъде.

Когато слезе, Томас отново включи фенерчето си и го насочи към затрупания тунел.

— Смятаме, че някога това е бил входът към храма, а шахтата, по която слязохме, е била издълбана за вентилация. Цар Сенахериб развил културата на Ниневия и построил един великолепен парк. За да го напояват, работниците му отклонили планинските потоци, които да напълнят коритото на река Хоср, разделяща околностите на града на две. По този тунел някога е текъл един от тези потоци.

Почернелият камък лъщеше на светлината. От покрива капеше вода, течеше по стените и се превръщаше в ручейчета, които изчезваха в пукнатините на пода. Продължихме да слизаме — не знам колко дълго, но ми се стори много. Бяхме принудени да ходим приведени о две, защото таванът на тунела беше висок около метър и петдесет.